Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

— А и не се потиш и бъхтиш като онези нещастници там долу в колите… — допълних аз.

— Гледката също е чудесна — отново се усмихна мъжът.

Изглеждаше малко над четиридесетте, със силен загар, слаб, облечен в типичната за богатите „униформа“ за пътуване — добре изгладени джинси, широка дънкова риза, кашмирен блейзър. На китката му блестеше платинен „Патек Филип“, бе нахлузил на босо италиански мокасини.

— Само петнадесетина секунди ви бяха достатъчни, за да ме разберете. Докато на повечето хора им е нужен цял час. — Той протегна ръка и се представи: — Роберто Нуньес. За мен е удоволствие да се запозная с вас.

— Казвам се Кейт. Радвам се, че пътуваме заедно, Роберто.

Всъщност вече знаех името му, както и това, че притежаваше малка инвестиционна компания в Южна Америка и че е съсед на Морт Семел в Хамптън. След като Том се сби с бодигардовете на Семел, ние своевременно стигнахме до извода, че няма да е лесно да се общува с типове като тях. Затова аз се обадих на Еди Юркевич, брат на една моя колежка от юридическия факултет. Като пилот на хеликоптер Еди наскоро се бе завърнал от полетите за аварийни транспортни доставки между Багдад и Фалуджа, за да се заеме с далеч по-безопасна и по-доходна дейност — превозваше с хеликоптера си милиардерите между Манхатън и Хамптън.

Миналата седмица му изпратих имейл със списъка на богаташите, притежаващи имоти покрай Крайбрежния път. Помолих го да ме настани в хеликоптера си до един от тях. Четиридесет и пет минутното пътуване ми костваше три хиляди и петстотин долара. Днес следобед той ми позвъни, за да ми съобщи да се явя на южната площадка на летището в шест и петдесет и пет. И ме предупреди да не идвам нито минута по-рано, ако не искам да ми издуха шапката.

През следващите десетина минути Роберто напразно се стараеше да ме впечатли, разказвайки, че притежавал половин дузина къщи и още толкова ламборгини и майбаси. Не пропусна нехайно да добави, че бил президент на „неголяма бизнес империя“, но от ден на ден в него все повече се засилвало желанието да заживее „по-скромен, но по-истински живот“.

Монологът му бе като добре премерена пиар кампания и когато най-после млъкна, Роберто ме дари със стеснителна усмивка:

— Сега е твой ред, Кейт. С какво се занимаваш? — мина на „ти“ спътникът ми.

— Господи, този въпрос е толкова притеснителен. Мисля, че само се опитвам да разнообразя живота си. Или по-скоро се опитвам да помагам на другите и те да се порадват на живота. Ръководя две фондации, като едната от тях подпомага децата да се справят с предучилищната подготовка. А другата организира летни лагери за хлапета от всичките рискови групи.

— Значи се занимаваш само с добри дела. Колко впечатляващо.

— Поне от време на време — скромно изрекох аз.

— А какво правиш, когато слънцето залезе? Впрочем много ми харесва как умееш да се обличаш.

Бях си купила една черна рокля от „Лакост“, с три размера по-тясна, защото след като приключих разговора с Еди, ми остана достатъчно време, за да притичам до търговския център в Бриджхамптън.

— Ами опасявам се, че се посвещавам на обичайните човешки пороци. Не могат ли да измислят някакви по-нови? — усмихнах се закачливо.

— Алтруистична и неприлична. Звучи перфектно! — възкликна Роберто.

— Като заговорихме за перфекционизъм, знаеш ли някой филантроп, който би могъл да ми пусне малко екстази? — неочаквано го попитах аз.

За част от секундата мъжът присви устни и си помислих, че няма да ми каже нищо. Но нали, дяволите да го вземат, иска да се пише за мой сърдечен приятел?

— Мисля, че тази работа може да ти я уреди същият човек, който доставя всичко, от което се нуждаеш в тази насока. Говоря за извънредно скъпия Локо. Изненадан съм, че още не си се включила като негова клиентка. От това, което съм подочул, той притежава добре уреден монопол и е твърдо решен никому да не отстъпва територията си. Оттам идва прякорът му. Но в негов плюс е това, че е адски дискретен и надежден, пък и плаща щедро на местните полицаи, за да не му създават затруднения.

— Звучи доста впечатляващо. Срещал ли си се с него?

— Не. И възнамерявам да се придържам към тази схема. Но ако ми дадеш телефонния си номер, ще гледам да ти уредя нещо за следващия уикенд.

Под нас магистралата от Лонг Айланд се скри в тунела Мидтаун, а след секунда в далечината изскочиха небостъргачите на долен Манхатън.

— А защо ти не ми дадеш твоя? — предложих му аз. — Ще ти звънна в събота следобед.