Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Тогава чух някакви тежки стъпки да се приближават забързано откъм края на коридора.

Опитах да се докопам до бутона на стената, онзи за алармата към противопожарната инсталация, но Луис така ме бе вързал за тръбата, че не можах да го стигна. Напънах се да изскубна тръбата от стената, но дори и не можах да я помръдна.

От най-близката килия проехтя вик:

— Бягай, млади момко! Бягай!

Но как, за бога, да бягам с ръце и крака, оковани във вериги? Пък и вече бе прекалено късно за това. Дори до пожарогасителя на стената не успях да се добера. Но в последния миг ме осени идея: трябва да се преместя другаде, и то колко по-бързо, толкова по-добре.

Стъпки те закънтяха още по-силно и когато отново се обърнах назад към коридора, видях, че бяха пратили един чернокож като мен да свърши работата. Голям брат. Изпълваше коридора както влакът на метрото — тунела.

Зърнах за миг лицето му и нещо блестящо в дясната му ръка.

Успях да направя само три стъпки, но се оказаха достатъчни, за да стигна до вратата на тоалетната. Там, където сега се бе скрил Луис, изчаквайки всичко да свърши, за да може едва тогава да изскочи и да вдигне тревога.

Не затропах бясно по вратата като някакъв отчаян несретник, приготвил се да умре. Почуках леко, само с кокалчетата на пръстите си. Сякаш аз бях този, който бе извършил убийството, след което прошепнах с преправен глас:

— Готово е, Луис.

После бързо се дръпнах от едната страна на вратата. И започнах да се моля.

Моят убиец беше вече на по-малко от четири метра от мен, така че успях да видя, че и той се бе изплашил. Исках и той да ме зърне, не бях по-нисък от него, а свитите ми юмруци издаваха, че няма да се дам без бой. Това го накара да се спре, но за секунда.

Сетне пристъпи още една крачка, вдигнал ножа като копие. Хвърли се към мен, но точно в този момент вратата на тоалетната рязко се отвори и аз се стоварих вътре, а Луис излезе.

Убиецът беше толкова смаян, че застина. Успях да скоча на крака и със събраните си юмруци да го халосам под брадата. Цапардосах го с цялата сила, на която бях способен. Това го повали моментално на пода в несвяст. Саморъчно направеният нож издрънча на бетона в краката му.

Дори и с оковани ръце и крака успях да се добера до ножа. И убих бандита, изпратен да ме убие. През целия си живот не бях убивал никого. И не възнамерявах да го правя.

В рапортите на експертите от съдебната медицина не се съдържаше нищо, което да свързва убийствата на Майкъл Уокър и Мани Родригес. Този факт ме накара известно време да не мисля за тях. Но после отново ме обзе безпокойство и реших да преровя всичко, което можеше да бъде разровено. Позвъних на Винсънт Мийхан, който отговаряше за склада с уликите. Той ми даде телефонния номер на жената, на която върнали сребърното кръстче, празния портфейл и плейъра, намерени в Мани Родригес.

Разбрах, че сега те принадлежат на една двадесет и три годишна келнерка, чието име беше Мореал Ентонес. След няколко часа вече бях на ъгъла на някакъв модерно обзаведен кубински ресторант в Нолита, за да изслушам историята на живота й с Мани Родригес.

Оказа се доста тъжна. Двамата не само имаха една сладка дъщеричка, само на осемнадесет месеца, но и Мореал наистина вярвала в таланта на Мани. Може би младежът действително имал бъдеще.

— Мани имаше заложби — каза Мореал, чиято кожа с цвят на карамел ми напомняше за плодовата пита, която ми поднесе заедно с кафето. — Но все не успяваше да пробие. Ето защо се хвана на работа в „Колд Граунд“ — продължи тя. — Мани беше артист, но работеше като момче за всичко, при това дори бе готов да го върши безплатно. Купуваше им сандвичи с кафета, понякога даже с нашите пари, само и само защото изчакваше шанса някой от продуцентите, от големите клечки, да му отдели четири-пет минутки от скъпоценното си време. И ето какво се случи, когато най-после продуцентът склони да изслуша една негова песен — Мани получи куршум в главата. И то точно в предната нощ, забъркан в някаква налудничава история, с която нищо общо не е имал.

— Каква беше последната му песен? — попитах аз.

— Arroz con Frijoles. Или „Ориз и боб“. Тази мелодия беше нещо свястно. Нещо истинско.

— А какво означава името ви, Мореал 37 37 Непреводима игра на думи: испанското име Moreal се изписва приблизително като английския израз „More real“ (по-реален, по-реална). — Б.пр. ? По-реална ли?

— Добро хрумване. Мога да го използвам някога. Но не е така. В Колумбия, откъдето съм дошла, името Мореал по-скоро е като вашето Мери или Марта.