Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Отново се заех с кафето си с мляко, докато оглеждах снимките от Куба, окачени по стените — красиви, дори на места прекалено пищни улици, по които се виждаха много американски автомобили, от онези, тромавите, от петдесетте години. Оставих на Мореал Ентонес да реши кога да свърши разказа за живота си с Мани Родригес. Отне ни само още десетина минути, преди да й задам тъкмо онзи въпрос, заради който бях дошъл:

— Мореал, зная, че може би звучи неуместно, но прекарваше ли Мани много време в Хамптън? Или в Ийст Хамптън?

Чувствах се така, сякаш бях отишъл твърде далеч.

На следващата сутрин, вместо да поема както винаги към полицейски участък в Бруклин, аз подкарах по магистралата Гранд Сентръл Паркуей, водеща към щатите на север от Ню Йорк. Следвах пътните знаци, насочващи трафика към Лонг Айланд. След още два часа вече напредвах съвсем бавно под сенките на най-високите брястове, които някога бях виждал — сигурен признак, че бях стигнал до Ийст Хамптън.

Понеже за пръв път идвах тук, трябваше непрекъснато да се оглеждам, докато лавирах с моя таурус между едно порше от състезателните модели, и едно яркочервено ферари.

Тази магистрала сякаш бе главната улица на Щатите. Откакто бях тръгнал от Бед-Стю, бяха изминали само два часа, но вече не можех да се отърся от усещането, че съм като пътешественик от екипите на Нешънъл Джиографик. Или че съм самият Чарлс Дарвин по време на посещението му на островите Галапагос. Купих бележник, за да записвам впечатленията си, но тази идея така и си остана неосъществена.

Единствените стоки за продан тук, изглежда бяха кашмирените дрехи, кафето и имотите. По дяволите, та тук имаше повече агенции за недвижими имоти, отколкото са винарните в Бруклин, където надписите до един са на испански, или както им викат латиноамериканците — „бодега“. Само между две пресечки преброих седем агенции, всичките изписали имената си върху къщите, облицовани с бели дъски. Всяко име ми се видя изискано и стилно, например като Девлин Макниф или Браун Харис Стивънс.

Ала нищо изискано не открих в цените на имотите, изписани под черно-белите фотографии — големи, колкото онези снимки, дето Краус ми бе показал в моргата. Двадесет милиона долара за едно великолепно, първокласно имение. Или четири милиона долара за друг имот, който на фотографията наистина изглеждаше доста привлекателен. Или пък деветстотин и петдесет хиляди долара само за някаква си колиба с двор от петстотин квадратни метра. Как бе възможно всичко това?

Когато се поуморих от обиколката, реших да се отбия в една „бодега“, наречена „Златната круша“, където всичко зад тезгяха беше латиноамериканско. Избрах си едно от шестте вида кафе и резен от ангелски кейк за шест долара, след което ги отнесох на пейката до масата отвън.

Кафето се оказа по-добро от това, с което бях привикнал, но паят нищо не струваше. Направи ми впечатление, че дори слънчевата светлина тук беше някак по-особена. Трудно можеше да се каже къде свършва градът и къде започва царството на големите пари. Вместо да си губя времето в търсене на отговора, реших да си почина. Прекарах следващите часове в припичане на слънце, докато се усмихвах на момичетата, минаващи наоколо. Внезапно си припомних, че животът е прекалено кратък, за да се занимаваш с нещо друго.

Полицейският участък в Ийст Хамптън обаче съвсем не изглеждаше идиличен като алеята край „Златната круша“. За мое разочарование се оказа, че той прилича на всяка друга полицейска сграда — отвън малка, невзрачна и унила, а отвътре — претъпкана и вмирисана на пот. В една от стаите заварих трима едри и яки детективи, имащи вид на хора от ирландско потекло. Единствено старшият — по-младият от тримата, притежаваше свой кабинет, който обаче също приличаше на килер.

— Чувствайте се като у дома си — посрещна ме детектив Ван Бърън. Изхвърли със замах на пода всичко оставено върху стола, преди да ми го посочи. — От две години чакаме да ни преместят в новата сграда.

Не смятах, че ще бъда посрещнат много учтиво и, разбира се, точно това се случи. Няма местно ченге, което би пожелало да го посети полицай от големия град, за да наднича в ежедневната му работа. Но Ван Бърън, като всеки друг млад и амбициозен детектив, с нищо не се издаде, че е притеснен от неочакваната ми поява.

— Тук съм — започнах аз, — защото месец след като бе застрелян Майкъл Уокър започнах да разследвам убийството на Мани Родригес — един рапър, също застрелян от упор. Вчера узнах, че той също е посещавал имението на Т. Смити Уилсън. Така убитите, свързани със случилото се край игрището, стават петима.