Том Мартин - Царството

Монахът почувства как сърцето му прескача и после започва отново да бие с тежко блъскане и остра болка, сякаш някой току-що беше забил игла в него. Опитвайки се да се съвземе, той кимна, а след това с измъчено изражение нареди:

— Слушай какво говори, грижи се за него. Опитвай се да го разприказваш.

— Да, лама. Ще бъда неотклонно до него.

Тя се изправи, но след това се спря.

— Лама, какво значи това… Шангри Ла?

— Не се тревожи, момиче — отговори старият лама. — Просто стой край него и ми казвай всичко, което говори.

Тя се поклони и си тръгна. Дъждът барабанеше върху мушамата. Шангри Ла. Ламата знаеше много добре какво означава тази дума. Това беше името, с което западняците нарекоха Шамбала, тайното царство на Хималаите, което беше скрито в долините на запад. Само малцина лами бяха запазили древното познание за отвесния път. Дори на игумена му беше забранено да го приближава.

Той се вторачи в чужденеца, който лежеше като труп върху носилката в другия край на полянката. След това затвори очи и се подготви да медитира.

Пред затворените му очи се появиха призраци. Образите на отдавна умрели лами се появиха пред вътрешния му взор — велики лами, които го бяха учили като малък. В главата си чуваше отдавна водени разговори, сякаш се беше върнал много години назад, когато седеше в краката им. Веднъж в манастира Кайлаш един почитан лама му беше казал, че някога в западните земи се е водила ужасна война, далеч отвъд Хималаите. По това време сякаш целият свят бил на прага да премине на тъмната страна и слънцето да залезе завинаги за планетата. Неколцина бели бяха дошли, за да търсят царството Шамбала. Възнамеряваха да идат там и да помолят царя за помощ. Ламите се бяха опитали да им помогнат. Това беше ужасна грешка. Не бяха схванали, че белите мъже идваха от различен свят, потопен в кръв. Не биваше да имат вземане-даване с тях. Изобщо не биваше да им помагат. Подобни хора носеха само разрушения.

Заместник-игуменът си мислеше за тези неща, докато се опитваше да регулира дишането си. Но всеки път, когато правеше опит да започне да медитира, думата в устата на чужденеца идваше да го измъчва: Шангри Ла.

Изпита отчаян подтик да изтича през поляната, да грабне чужденеца и да го завлече надолу към реката. Да стигне в средата на течението, влачейки зад себе си носилката и нейния товар. Леденостудените хималайски води щяха да отнесат кошмара надолу до големия водопад и после нататък, чак до Индия и дори по-нататък.

Обаче игуменът им беше наредил специално да се грижат за този човек. В противоречие с всичко, което беше научил, той трябваше да защитава този бял, да го спаси, ако може. Ламата потрепери и си помисли колко много би искал игуменът да е с тях сега. Да беше чул сам тези думи…

По времето, когато Нанси Кели стигна в кореспондентското бюро на „Интернешънъл Хералд Трибюн“ на Акбар Стрийт, слънцето отдавна бе превалило своя зенит. На таксито беше отнело почти един час да изпълзи покрай рикшите, кравите, просяците и отделни повредени превозни средства, които задръстваха и най-важните улици в Делхи. Първото нещо, което беше направила, след като завърши разговора с Дан, бе да звънне в бюрото.

Докато чакаше да се свърже, тя гледаше вторачено през стъклото, обезсърчена от бавното пътуване, и се питаше какво трябва да направи сега. Отвъд стъклото опърпаните обитатели на Делхи се бореха да оцелеят. Покрай колата мина, тътрейки крака, един старец, който влачеше на гръб безброй смачкани пластмасови шишета, измъченото му от грижи лице беше като карта на съсипания му живот. Една крава стоеше на кръстовището към съседната улица, принуждавайки колите да я заобикалят, като някои от тях едва не се блъскаха в сергията на разгневен зарзаватчия. Нанси наблюдаваше всичко това, но съзнанието й не го възприемаше. Всичко, на което беше способна, бе да превърта отново и отново разпита в главата си и нервно да опипва вързопа в скута си. Какво толкова може да е направил Херцог, питаше се тя, че да заплаши сигурността на две могъщи нации? Нима е разговарял с хора, с които не е трябвало? Да не би да е носил някакви политически послания на тибетските радикали? Не можеше да си представи подобно нещо. Днес трябва да си много зелен, за да позволиш да те заловят, докато вършиш подобни неща. А кой по-добре от него познаваше подобни капани?

Друга мисъл я измъчваше, истина, която инспектор Лал беше насадил в съзнанието й: за Херцог щеше да бъде много по-добре да дава обяснение в Индия, отколкото в Китай. Ужасяваше се да помисли какво може да му се случи, ако го хванат оттатък границата, независимо дали беше виновен или невинен. Спомни си за статия, която неин колега беше написал за използваните по време на китайската културна революция методи за разпит — съдържанието й беше достатъчно да те накара да изгубиш цялата си вяра в човечеството.