Том Мартин - Царството

Нанси се умълча.

Дан Фишър продължи с обясненията:

— Тази сутрин ме събудиха двама офицери от ЦРУ, които обясниха, че са били задължени да ме посетят, защото били помолени от колегите си от индийското разузнаване да разследват Херцог. Казаха, че не вярват в обвиненията и че доколкото те знаят, Херцог никога не е бил свързан с някакви разузнавателни служби. Отговорих, че и аз съм сигурен в това. Антон ми е приятел. Познавам го от години. Това е най-смешното нещо, което съм чувал.

— Добре де, щом ти е приятел, защо не се опитваш да го намериш?

Нанси яростно замаха на едно наближаващо такси, което спря на улицата пред нея. Тя отвори вратата и се качи.

— Дан, почакай за секунда. Моля, можете ли да ме закарате до бюрото на „Интернешънъл Хералд Трибюн“ на улица „Акбар“…

— Нанси, това не е първият път, когато се самоотлъчва. Такъв е неговият стил…

— Дан, не и за три месеца.

— Виж, от ЦРУ бяха пределно ясни. Най-добре е нищо да не се предприема.

— Тази теза е доста удобна за теб.

— Хайде, Нанси, това не е честно.

Изведнъж тя осъзна, че все още стиска платнения вързоп, в който лежи призрачната кост. Това я накара да се почувства много объркана. Усети, че поради бог знае каква причина не иска да каже на Дан Фишър за костната тръба. В този момент изпита подтик да нареди на шофьора да я откара някъде другаде, далеч от бюрото и далеч от аферата „Херцог“.

— Дан, чуй ме. Аз отивам в бюрото или някъде другаде, където няма да ме тормозят или арестуват. Ще ти се обадя след малко.

— Добре, скъпа, но ти добре ли си?

— Виж, добре съм колкото човек, когото са измъкнали от леглото, докато се е опитвал да се съвземе от часовата разлика, разпитвали са го и са го заплашили с доживотен затвор…

— Съжалявам… наистина съжалявам. Моля те, не се притеснявай. Ще използваме всички възможности, за да оправим нещата. Председателят на Комитета за външни отношения ще се свърже с индийския посланик. Успокой се и напиши някаква история с местен колорит и цветни снимки, за да се разсееш… Нещо за слоновете или земеделието… Ние ще оправим всичко. Обещавам ти това. Важно е да останеш там. Антон винаги е искал ти да го заместиш, ако някой ден изчезне. Така че направи го за него.

За секунда Нанси се почувства много зле.

— Какво искаш да кажеш? Че той е предложил да ме пратиш тук?

— Да. Аз винаги питам старшите журналисти кого да назнача, ако се появят свободни кореспондентски места. Винаги е твърдял, че ти си чудесен избор за работата в Южна Азия.

— Но той дори не ме познаваше. Срещала съм го съвсем рядко… Почти не сме разговаряли…

— Е, нали се сещаш, че Херцог четеше вестника. Четеше статиите ти.

— Значи е знаел, че ще дойда в Делхи?

— Не, как би могъл? Никой не е бил във връзка с него, откакто изчезна. Имах предвид, че пред мен винаги те е препоръчвал. Настоятелно и страстно. Като че ти си единствената, която според него може да свърши работата. Затова толкова се зарадвах, че ти също поиска мястото, когато се появи тази възможност.

Нанси поклати объркано глава. Дан Фишър не знаеше, че костената тръба бе адресирана до нея, и не беше осведомен за инсинуациите на инспектор Лал. Тя започна да приема, че Херцог по някакъв начин е знаел, неизвестно как точно, че тя ще дойде в Делхи. Може би беше толкова уверен в своето влияние върху главния редактор, та просто е предположил, че точно тя ще дойде да го замести. Може и да беше преднамерен риск от негова страна, просто за всеки случай. Да я изненада, да я обърка. Но защо, защо му е да прави подобно нещо? Нямаше смисъл в това. За миг Нанси си помисли, че ще повърне; след това се усети странно пасивна, сякаш беше манипулирана от неразбираеми за нея сили. Тя си спомни своя подтик да отиде в Индия, живите повтарящи се сънища за високопланинските зелени долини на Тибет, за факта, че Херцог наистина я беше избрал за стипендията в Сорбоната, а сега очевидно и за това. Но тогава си спомни защо беше току-що освободена от полицейско управление и гневът й се събуди наново.

— Дан, това разбира се, е много ласкателно. Не знам как, по дяволите, да го разбирам, но със сигурност съм изумена и възхитена. Но каквато съм си припряна, започва да ме човърка мисълта защо просто не пуснем материал за изчезването на Антон? Да разкажем на света, че е изчезнал, че индийската полиция е напълно безконтролна? Да разбъркаме малко нещата и да видим какво ще изскочи?

— Нанси, моля те, имай още малко търпение. Да, може и това да бъде нашата тактика. Но в момента се нуждаем от помощта на тези правителства. Сега не е моментът да ги дразним.