Том Мартин - Царството

— Повярвай ми, на мен инспектор Лал и неговите приятели ми се струват доста разсърдени. Дан, не те разбирам. Той ти е приятел, част от нашия екип, а ти го оставяш сам.

— Нанси, трябва да ми позволиш аз да взема решението. Разбирам мисълта ти, но аз взимам решенията и зная какво правя. Просто се опитай да се успокоиш. Обещай ми, че поне ще се опиташ.

— Разбира се, ще се успокоя. Веднага ще се оттегля в някоя йогистка школа в Керала и ще се заема да сравнявам ащанга с хата 7 7 Различни йогистки системи. — Б.пр. , ако това е, което искаш. Моля те, дръж ме в течение дали има напредък в тази история. А ако изчезна, знаеш къде да ме търсиш: в проклетата черна дупка в Калкута.

Вероятно Дан Фишър се тревожеше най-много за възможните заглавия: „Журналист изменник от «Хералд Трибюн» арестуван за шпионаж“ — това едва ли би се харесало на акционерите.

Херцог винаги е бил труден за оседлаване кон. Тя имаше чувството, че Фишър от години гаси пожарите след него. Нанси харесваше Дан Фишър. Някой ден щеше да го сметне за приятел. Той беше отличен журналист, кипеше от амбиции и кураж. Беше едва на четиридесет и две, не много по-стар от нея, и имаха много общи приятели. Весел, бърз като светкавица и необикновено способен. Вдигаше огромни купони и омайваше всички. Избираше каузите си много внимателно и знаеше, че всеки е заменим — вестникът беше на първо място и акционерите със сигурност не биха искали шумна и явна кавга с китайското и индийското правителство, мислеше си тя с все по-силно гадене. Тя би могла да предизвика ефекта на доминото и други правителства да оттеглят подкрепата си за „Трибюн“. А това вече би могло да навреди на продажбите.

Нанси въздъхна дълбоко и затвори очи. Денят беше зноен и усещаше как потта се стича по врата й. Някъде в подсъзнанието й се въртеше мисълта сама да напише статията за Херцог, но какъв беше смисълът? Дан щеше просто да я свали. С всичките си способности и политически нюх той беше разбрал, че Херцог се е превърнал в лоша новина. Имаше план, но той не включваше международно оповестяване. Поне това беше сигурно. Когато Нанси отпусна глава на мазната облегалка, се почувства уморена и уплашена, но най-много се радваше, че в момента не беше на мястото на Херцог. Той се превръщаше все повече в изоставен самотник, който ужасно се нуждае от приятели. И каквото и да разправяше Дан Фишър за дразненето на властите, нейната съвест нямаше да й позволи просто да загърби съдбата на Антон Херцог.

В сумрака млада тибетчанка пресече набързо полянката в джунглата, навела глава под несекващия дъжд, притиснала с ръка шала към гърдите. Тя беше учителка в селското училище, преди това завършила курсовете за медицинска сестра в Лхаса. Зад нея на земята в джунглата върху импровизирана носилка лежеше тялото на чужденеца. От брадичката до петите беше покрит със син найлон. Главата му беше завита с мокра хавлиена кърпа, която предпазваше очите и носа му. Белите му ръце бяха скръстени на гърдите, сякаш беше загинал викингски воин, който очаква ритуалите преди погребалната клада. Из цялата полянка малки групички монаси се трупаха около стъкмените набързо огнища, на които топлеха вода за чай с масло от як.

Младата жена се наведе под мушамата, опъната, за да осигури донякъде защита от безкрайния дъжд. Тя се поклони на заместник-игумена и се отпусна на колене върху килима от якова вълна. Монахът махна с ръка на другите двама, които седяха близо до него, да си вървят. Те забързано се надигнаха и хукнаха през полянката, за да се присъединят към пиещите чай. Ламата се наведе към нея, а гласът му беше настойчив, почти отчаян.

— Е, каза ли нещо?

Лицето на момичето беше притеснено.

— Той е трескав, лекарят е много загрижен.

— Да, но каза ли нещо?

Момичето се поколеба. Страхуваше се да не обърка нещо.

— Да, но не съм сигурна. Не можах да разбера точно. Не е на себе си. Вижда неща, които ги няма…

— Добре, кажи ми всичко. Какви думи произнесе? Каза ли си името?

— Не, лама. Понякога казва нещо на тибетски. Думи като онези, които монасите използват в обществените молитви. После заговаря на други езици, такива, каквито не съм и чувала, а понякога говори на английски. Не е на себе си. Мисля, че вика някакви хора. Толкова го боли. Но когато спряхме при водопада, той се усмихна и ме погледна, сякаш наистина ме виждаше. Беше щастлив. Държеше ръката ми и повтаряше едно и също нещо отново и отново: „Шангри Ла. Шангри Ла. Шангри Ла…“.