Том Мартин - Царството

— Пред „Бейгъл Зоун“, намира се на площад „Томкинс Парк“ в Алфабет Сити. Таксиджиите знаят мястото. Ще се видим там след четиридесет и пет минути.

Беше дълбоко обезпокоена, но не искаше да си го признае. Влезе да си вземе душ, облече се, излезе с бързи крачки от апартамента и си хвана такси. Денят беше прекрасен. Зелената трева на парка на площад „Томкинс Парк“ вече беше пълна с хора, които се наслаждаваха на утринното слънце и ясното небе: куриери с велосипеди, които чакаха следващата си задача, минувачи, които пиеха кафе и преглеждаха вестниците, търкаляха се мързеливо по моравите или водеха разговори на малки групи. Нанси намери свободна пейка и седна. Не се наложи да чака дълго. Таксито на Джек спря до бордюра почти пред нея. Той слезе и започна да се оглежда. Сърцето й прескочи, когато го видя — изглеждаше както обикновено: красив, пъргав и динамичен, но тя знаеше колко повече се крие под това мъжкарско държане.

— Джек, тук съм — извика Нанси с глас, който прозвуча остро и тревожно.

Той се обърна и се усмихна. Приближи се към нея с протегната ръка и когато стисна нейната, я придърпа към себе си и я целуна по бузата. Дъхът му беше топъл. Вълна на чиста близост я заля и това я обърка още повече. Тя се дръпна назад.

— Нанси, толкова се радвам да те видя — каза той и я огледа от горе до долу. — Добре изглеждаш.

— Имаш предвид в сравнение с последния път, когато и двамата бяхме умрели от глад в Тибет? Радвам се, че смяташ така.

Той се засмя весело и седна на пейката до нея. За миг и двамата потънаха в мълчание и тя забеляза, че Джек е несигурен как да започне.

— Какво те води в Ню Йорк? — попита, за да му помогне.

— Отивам в музея „Метрополитън“ във връзка с моите изследвания: палеонтология на Хималаите и така нататък.

— О, да, помня.

— Как е животът в слънчевия „Парк Слоуп“?

— Хубав, благодаря. В момента съм редактор. Не е толкова бляскаво като чуждестранен кореспондент, но нищо.

— Е, предполагам, това ти спестява сблъсъците с индийската тайна полиция — подхвърли той с усмивка.

— Да, сега съм изложена само на ежедневните опасности на безкрайните приказки в редакцията и по нюйоркските купони.

— Да, според мен и това са опасности — потвърди той. Тя кимаше и му се усмихваше, а през цялото време си мислеше, че това е лудост: те двамата споделиха толкова много неща, наистина бяха отишли до ада и обратно, а сега седят и си говорят по този надут формален начин. Това я разстрои и тя се ядоса на себе си, че не е способна да каже онова, което искаше.

— Съжалявам… — избъбри. — Всъщност не мисля това… И това не е, което е в действителност…

Той я хвана за ръката. Тя усети топлината на неговата кожа.

— Нанси, зная какво искаш да кажеш. Разбирам те.

— Аз се… опитах се да върна нещата в нормалното им русло. Месеци наред успявах да не мисля за това. То ме разстройва.

Джек я гледаше мълчаливо. Тя искаше да каже още нещо, но от устата й не излезе нито звук. Накрая той пусна ръката й и отвори чантата си.

— Искам да ти покажа нещо.

Извади един брой от сутрешния „Ню Йорк Таймс“ и го сложи на масата. После бръкна отново в нея и трудно измъкна една кутия. Бутна вестника настрана и внимателно сложи кутията на масата. Отвори я и отвътре се показа нещо, което приличаше на парче кост.

— Джек, за бога, какво е това? — попита Нанси, опитвайки се да си върне иронията.

— Човешки череп. Черепът на анатомично модерен хоминид. Един хомо сапиенс. Този череп може да се сложи на тялото на всеки днешен бял човек.

— Прилича на парче дърво.

— Причината е, че наистина през черепа расте дърво — пробило е темето. Ако го вдигна, можеш да видиш: това е част от черепа, а това дървото. Семето трябва да е попаднало в черепа преди много хилядолетия. Може би мозъкът е доставил влагата за поникването на семето, а може да се е събрала дъждовна вода в черепа, ако е бил обърнат. Както и да се е случило, черепът е играл ролята на един вид саксия.

— И?

— Съчетанието е съвършено. Дървото и костта значително подобряват сигурността на датирането.

Той я погледна, сякаш очакваше да му зададе въпрос.

— Това е най-възрастната кост на хоминид, откривана някога в Азия. Това търсих през всички тези години. С нея моята работа завършва и доказва доста убедително, че аз съм прав. Модерният човек е крачел по земята още преди четвърт милион години. Няма да спечеля пари от това, но поне ще знам, че съм прав. Днес ще я занеса в музея. Няма да ми повярват, но въпреки това ще им я покажа.