Том Мартин - Царството

Тя се сбогува с Джек на перона на делхийската гара и обеща да му преведе парите по сметка. За миг и двамата застинаха в мълчание сред множеството на гарата. Джек я прегърна и я целуна по бузата.

— Не мисли за това, което Антон каза. В него няма и частица истина. Фактът, че умря там горе, е доказателството. Фактът, че си тръгнахме, показва, че притежаваме свободна воля. Ако Оракулът е пророк, той лъже.

С тези думи той си тръгна и се върна в своя свят на антикварна търговия, стари кости и горещи делхийски нощи. Тя го гледаше как се отдалечава и видя, че поклати глава, сякаш се опитва да пропъди спомените за онова, което беше видял.

Сърцето я заболя, докато го гледаше да се отдалечава. В известен смисъл беше започнала да се влюбва в него. При други обстоятелства сигурно щяха да имат връзка, може би дори романтична. Но тя не мислеше трезво. Той беше обвързан с всичко онова, което беше видяла, това сеизмично преживяване, което изтърпя и още не можеше да осмисли. И двамата имаха нужда да се откъснат от всичко, което се беше случило, и можеха да го направят само сами.

Нанси се върна в Ню Йорк, Бруклин, покритите с листа улици на „Парк Слоуп“, при своите приятели, при кафенетата и книжарниците, които познаваше толкова добре. Беше дошла пролетта, цветята вече цъфтяха в Сентръл Парк. Предложиха й отпуск, но тя отказа, защото се страхуваше да остава дълго време сама и предпочете да приеме работата на редактор. След това потъна с благодарност в ежедневните ритуали на спазените срокове, сутрешните съвещания, нарастващата лудост, когато наближаваше затварянето на вестника, пийването с колеги, вечерите с информатори и всички други успокояващи дейности. Постепенно започна да оставя зад себе си странното преживяване. Постепенно откри, че често не мисли за него и че понякога минаваха часове и дори дни, преди да се сети за случилото се. Някак си успя да го погребе. Разбираше, че това е единственият начин, ако иска да се върне към някаква нормалност: мирогледът на Херцог, неговият разказ в пещерата, неговата мечта, неговият кошмар, неговият свят, в който демони и Учители контролираха съдбата на човечеството, трябваше да бъдат заровени под нарастващата шумотевица на ежедневието. Колкото и да беше нездраво, изпитваше облекчение от мисълта, че Херцог е мъртъв. Не беше прав или беше луд, както каза Джек. Не е бил спасен от монаси от Шангри Ла и никога не е изпълнил съдбата, която смяташе, че му е обещана от Оракула. Това я улесняваше да гледа на разказа му като погрешен начин да се възприема и анализира светът, а на твърдението му, че е стигнал до Шангри Ла и че Оракулът и Книгата Дзян са едно и също, като на бълнуване.

И тогава един ден в края на лятото телефонът зазвъня. Беше седем сутринта, тя си беше у дома в леглото, слушаше радиото, което я беше събудило, и точно мислеше да става. Вдигна, питайки се не може ли да почакат, докато отиде на работа, и чу един глас, който й беше толкова познат и толкова важен за нея, че ръцете й се разтрепериха.

— Нанси, здравей, Джек се обажда — обяви гласът.

За миг тя изгуби дар слово.

— Нанси? — попита той отново, сякаш се безпокоеше, че връзката е лоша.

— Джек, каква изненада — успя най-накрая да каже, опитвайки се да вложи в думите си обикновена топлота. Стари спътници, това се опитваше да наподоби.

— Виж, съжалявам, че не се обаждах. Аз… може би разбираш защо. Причината да ти се обадя, е… Минавам през Ню Йорк. В момента съм на летището. Питах се дали би пила кафе с мен, разбира се, ако имаш възможност.

Тя се опита да се засмее на старомодната му учтивост, но се беше напрегнала, сякаш отново се намираше в джунглата на Пемако и не знаеше накъде да побегне. Страхуваше се да го види отново, страхуваше се да си спомни отново онези дни в Тибет, които толкова трудно бе успяла да погребе. Беше избрала съзнателно да приеме обикновения свят, да забрави всички познания за възможните други и това не беше изцяло отрицателна постъпка. Беше започнала да осъзнава, че си има и положителните страни: започна да приема историята, да възприема един по-обобщен мироглед и това вероятно беше единственият начин да запази разсъдъка си. Дори самата мисъл за Антон Херцог я разстройваше: оставен да умре сам в мрачната джунгла.

— Наистина би било чудесно да се видим, но тази сутрин ми е малко трудно — излъга тя. — Имам… много задачи.

— Хайде, Нанси, по едно кафе набързо. Няма да ти отнема много време.

Той знаеше защо проявява неохота. Беше сигурна, че я разбира. Това направи решението й по-лесно и се чу да казва: