Том Мартин - Царството

Нанси не можеше да сдържа сълзите си. Те се стичаха свободно, докато се катереше с мъка по пътеката. Беше стигнала толкова далеч и научила толкова много, но за какво? За да изостави човека, когото беше търсила толкова дълго. В края на краищата, може би Херцог беше казал истината — може би техният живот не е нищо повече от куклен театър? Джек Адамс никога не се беше допитвал до Оракула и бе останал имунизиран срещу неговите интриги. Обаче тя беше почувствала неговата сила — мощта на една аморална формираща мощ, която Херцог описа — някакво присъствие, което направлява всички към край, който не могат дори да се надяват да разберат.

Беше гладна и зъзнеше, защото по нея не беше останало нищо, освен мускули и кости. В този миг не искаше никакъв дял от света, искаше да се оттегли от човешкото общество. То представляваше ужасна въртележка, чудовищна гатанка, контролирана от дяволи и демони. Щастието беше друга дума за егоизъм, а той е истината за този свят. Хълцайки и подсмърчайки, с наведена глава, тя влачеше уморените си нозе по пътеката към прохода. Зад нея в пещерата, легнал на носилката, може би вече мъртъв, остана този човек — мъдрец или луд — човекът, чийто живот беше преплетен по някакъв начин с нейния — Антон Херцог.

Ню Йорк

Търговците на сол бяха там, където Дзиен им беше казал. Бяха вдигнали юртите си от кожа на як върху ветровитото плато. Животните им хрупаха тревата под тънката снежна покривка, а буйните им деца тичаха като подивели кучета из лагера. Първоначално хората бяха подозрителни и враждебни и Нанси разбра, че двамата с Джек представляват странна гледка — западняци с окъсани дрехи, мълчаливи и объркани. Но след като ги дариха със златото и картичките, хората станаха достатъчно дружелюбни. Заведоха ги в юртата на старейшината, пълна с пушек и човешки сенки палатка. Старейшината беше възрастен мъж с гневно изражение. В пояса му бяха втъкнати ятаган и пистолет. Той прие даровете им и посочи двама млади мъже и един як, които да ги заведат до границата и да ги упътят по пътеката, която се спускаше в дълбока и тъмна клисура в подножието на Хималаите. Тя щеше да ги изведе на огрените от слънцето брегове на Брахмапутра.

Както им беше казал Дзиен, пътят беше труден, но най-сетне стигнаха до първото село и за дванадесет часа, благодарение на това, че различни земеделци ги качваха на стоп, се озоваха на железопътна гара в покрайнините на индийския щат Сиким. Чакаха да дойде местният влак, който щеше да ги откара до индийската национална железопътна мрежа. След още тридесет и шест часа друсане в претъпкани вагони най-накрая пристигнаха на делхийската централна гара със замъглени очи и все още невярващи, че са се измъкнали.

Вече бяха минали шест месеца и Нанси Кели бе оставила Индия зад гърба си. По-късно научи от Кришна, че индийската полиция е прекратила издирването на Херцог. Китайското правителство заяви, че го смята за мъртъв, макар трупът му да не беше намерен, или поне така твърдяха. Вероятно белоглавите лешояди още кълвяха костите му след неговото безименно въздушно погребение в Пещерата на магьосниците. Обвиненията в шпионаж бяха по-скоро забравени, отколкото официално отменени, но от полицията съобщиха на Нанси, че е свободна да си замине.

Единственото, което оставаше да направи, беше да се свърже с Мая. Прекара една мъчителна сутрин в обмисляне какво да й каже и накрая й писа, че е стигнала до Тибет и е намерила Херцог там. Той умираше, написа тя, и умря пред очите ми. Сега Мая трябва да занесе завещанието при адвокат и ще получи пари, за да отгледа тяхното дете. Нанси се спря за малко, преди да напише последното изречение, и след това се насили да го направи. „Антон Херцог — написа тя — умря с твоето име на уста. Последната му дума беше «Мая».“ Да, това беше благородна лъжа, но въпреки това лъжа, ала какъв смисъл имаше да разстройва жената, като й каже, че е стояла до смъртния му одър, а той нито веднъж не се е сетил за нея?

Качи се на първия самолет за Щатите. Гледаше втренчено през прозореца, докато самолетът рулираше по пистата под изгарящото делхийско слънце, и се питаше колко ли различен щеше да е животът й в Индия, ако не беше Антон Херцог.

Първоначално не можеше да осмисли какво се беше случило с нея, но нямаше как да отхвърли подозрението, че бе стигнала много близо до откриването на ужасяваща истина, истина, която беше опустошила тялото на Херцог, щом я бе осъзнал. Завиждаше на Джек за неговия мироглед, за пълния му отказ да приеме дори за миг, че в думите на Херцог може и да има частица истина. Както и да е, дори за нея тайните, истина или не, и тяхното въздействие бяха прекалено сложни, за да бъдат разгадани дори за цял един човешки живот. Двамата с Джек единодушно решиха да си мълчат за своето пътуване и най-важното — никому да не казват, че са намерили Антон Херцог. Беше се надявала, че като отиде в Тибет, там ще попадне на най-великата история в своя живот, и в определен смисъл това наистина се случи. Обаче по пътя към Индия, изливайки душите си и търсейки истината за съвместното си преживяване в пещерата, те осъзнаха, че никой няма да им повярва, а още по-малко да разбере. Най-великата история в нейния живот нямаше никога да види бял свят.