Том Мартин - Царството

— Не, аз бях там. За мен това е напълно сигурно. Говорих с царя и видях шаманите да използват корубата от костенурка, да се възползват от самата природа, за да правят хексаграми. Царят на Шангри Ла каза истината, че Оракулът е Книгата Дзян. Светът се върти според нейните разпореждания. Империи се възмогват и рухват, хора биват пробуждани от своята дрямка от царете на Шангри Ла и изпращани да действат, да постигат велики неща, които те самите никога не могат да разберат — отговори Херцог. Сега гласът му беше толкова немощен, че тримата трябваше да се наведат към него, за да го чуват.

— Защо искаш да се върнеш на това варварско място? — полюбопитства Нанси.

— Защото сега разбирам. Щом видях корубата от костенурка, разбрах всичко. Това е моята съдба. Когато видях царя на терасата, се уплаших от затворничеството и саможертвата. Бях ужасен и в своята слабост можех да мисля единствено как да спася моето малко човешко аз, моята незначителна личност. Но когато тези хора ме спасиха, осъзнах истината. Трябва да се върна и да приема определената ми роля. В края на краищата, по-добре да властваш в ада, отколкото да слугуваш в рая. Царят не избира да бъде цар, а го определят по-големи сили от него. Освен това, Нанси, ето другото нещо, определено от Оракула. Ти трябва да дойдеш с мен, ти трябва да станеш моя царица. Заедно ще хвърлим света в най-голямата война, която някога е виждал, и от пламъците на разрушението ще се роди свръхчовекът. Той ще се издигне от разрушенията като феникс, за да властва над пречистените раси на човечеството. Ела с мен. Залезът на боговете наближава.

Нанси подскочи, ужасена от неговите думи.

— Ти наистина си мръднал — ядосано подхвърли Джек.

Тя най-накрая се съгласи с неговото мнение, макар да бе готова да повярва почти всичко, защото това пътуване наистина се оказа необикновено. И според нея разумът на Херцог се беше пропукал от пресилването, затова брътвеше глупости в мрака.

— Джек, ти си невежа и винаги ще отричаш онова, което не разбираш — каза Херцог с яростен шепот. — Оставете ме тук. От Шангри Ла ще дойдат за мен, точно както предсказа царят. Ще дойдат и ще ме вземат. Ще видите. Те ще дойдат!

— Напълно луд — отбеляза Джек след известно мълчание. После изведнъж се стегна. — Хайде, трябва да тръгваме. Китайската армия може да се появи всеки момент. Дзиен, какво ще правим?

Дзиен не отговори, сякаш за първи път, откакто се бяха срещнали, не знаеше какво да прави. Откакто Херцог бе започнал да разказва, той се отдръпваше все повече и повече от него, сякаш за да избяга от действителното значение на неговата история. Макар да желаеше Книгата Дзян, помисли си Нанси, Дзиен изглежда отблъснат от пътешествието на Херцог, от онова, което означаваше притежанието й. Сега стоеше неподвижен, мълчалив, сякаш Антон Херцог го беше превърнал в камък.

— Дзиен, моля те! — повтори Джек по-настоятелно. — Забавихме се твърде много тук.

Бавно, сякаш му струваше големи усилия, Дзиен вдигна глава.

— Да, прав си. Трябва да тръгваме. Аз ще се върна в Пекин, за да се посъветвам с моето Братство. В светлината на тази нова информация моето издирване на Книгата Дзян изглежда излишно. Всичко, което изстрадах, е било напразно. Разбрали сме всичко погрешно.

— Дзиен, я се съвземи — прошепна дрезгаво американецът. — Херцог е напълно луд.

— Джек, мисля, че бъркаш. Страхувам се, че Херцог казва истината. Моето присъствие тук е доказателство за това. Оракулът е този, който ме доведе тук, а преди това в манастира Литанг и в гората. Съветвах се с него при всяка промяна на обстоятелствата. Колкото и да ми е неприятно да си призная, винаги изпълнявах неговите команди.

Джек изръмжа недоволно:

— Не ставай смешен. Просто съвпадения. Ти така или иначе щеше да стигнеш дотук. Това са приказки на един пушач на опиум… не обръщай внимание на думите му и ела с нас.

Нанси се беше надвесила над тялото на Антон Херцог, без да обръща внимание на техния спор.

— Какво ще правим с него?

Джек не отговори и дори не погледна към нея. Изглежда бяха прекарали цялата нощ в слушане на Херцог, защото вече беше сутрин. Не беше обръщала внимание на времето. Сега погледна отново съсипания човек пред себе си. Лицето му беше хлътнало, очите му здраво затворени, сякаш изпитваше силни болки. Устата му се раздвижи, но Нанси не чу нищо.

— Ще оцелее ли? — попита тя настойчиво Джек, защото много й се искаше той да каже нещо.

Запитаният поклати глава.