Том Мартин - Царството

— Добре?

— По-добре, но не много. Моля, накъде се намира гомпата Литанг?

Това предизвика нова порция мляскане и съскане между двамата диваци, после възрастният попита отново на китайски:

— Имаш злато? Сол?

— Нищо нямам, но ако ме заведете в Литанг, там ще ви платя.

Не бях сигурен дали въобще са ме разбрали. Двамата отново започнаха да обсъждат нещо. После отидоха при огъня и започнаха да го ръчкат с ножовете си. Един господ знаеше какво възнамеряват да правят. По-възрастният се върна и застана до мен.

— Слушаме кост — каза той тайнствено. — Костта каже.

Кимнах, за да покажа, че съм го разбрал, и си помислих с тъга колко щастлив щях да бъда, ако сега Оракулът беше с мен. Какво ли не бих дал, за да можех през изминалите няколко дни да поискам неговия съвет. Вероятно нямаше да изпадна в такава ужасна беда, ако не бях решил да го оставя в Делхи след последното положително предсказание, с което ме удостои, карайки ме да замина за Шангри Ла. Но тогава се запитах, признавам, в моето страдание подложих на съмнение дори мъдростта на Оракула, защо ме беше изпратил там? Какво се надяваше да науча? Като изключим колко погрешни са моята обсебеност и неестествено голямата ми гордост?

С ъгълчето на очите си наблюдавах двамата как разпалват огъня с клонки, които слагаха върху тлеещите въглени. Щом се разгоря весело, единият грижливо постави върха на копие в средата му. Клекнаха около него и застинаха в мълчание, очаквайки някакъв символ или знак, който щеше без съмнение да реши моята съдба. След известно време по-възрастният издърпа върха с дълга пръчка обратно на тревата и с много мляскане и съскане на своя странен език те успяха да напъхат дръжката на копието в отвора на острието.

Трудно мога да опиша онова, което се случи, не защото беше по някакъв начин невероятно или трудно за вярване, а тъй като сърцето ми направо щеше да спре от ужас. По-младият бръкна в торбата си и извади оттам предмет, предмет, който при други обстоятелства не би имал никакво значение за мен, но в този ден, по това време, след ужасното изпитание, което бях изтърпял, и след кошмарните истории, които бях чул от устата на лудия цар, предизвика пристъп на неподправен страх у мен.

Това беше коруба на костенурка.

Той я сложи на земята с извивката нагоре, протегна ръка над нея и измърмори някакви думи. Другият мъж, който сега размахваше копието, заби решително нажеженото острие в лявата страна на корубата. Чу се силен пукот и двамата започнаха внимателно да се взират в обезобразения предмет. По-възрастният разчисти сухите листа и парчетата от клони и кора в краката си и за мой най-голям ужас започна да чертае някакъв символ в пръстта. Без съмнение това беше хексаграма.

Тук завършва моята история, защото в този миг всички сили ме напуснаха и изгубих съзнание. Свестих се след много дни вързан за тази носилка, носена от монаси бон из джунглата.

Първото нещо, което направих, когато се свестих, беше да заплача с горчиви сълзи, защото вече знаех, че никога не съм бил автор на своята собствена съдба. Че през всички тези години съм бил пионка в една много по-голяма игра и че царят на Шангри Ла каза истината: Книгата Дзян беше направлявала всяко мое действие. Тя ме беше ръководила през целия ми живот и онова, което през цялото време бях смятал за инструмент на предсказанията, се оказа врата към най-чистото зло.

Нанси имаше чувството, че се събужда от много дълъг сън. В мрака на Пещерата на магьосниците Антон Херцог не спираше да повтаря една и съща дума, докато гласът му не заглъхна в нищото.

— Оракулът, Оракулът…

Нанси се усети, че поклаща глава. Изпитваше дълбока тъга. Всичко беше толкова странно, направо приличаше на сън. Не, със сигурност беше сънувала. Не може Херцог да лежи там и да говори толкова дълго, разказвайки своята история. Реши, че вероятно човекът е говорил, а после тя е заспала и всичко се беше объркало — действителност и сънища, разум и лудост. Тя го чу как пълни дробовете си с въздух, дишането му беше неравномерно и тежко. Каза си, че въпреки всичките му дълги приказки, дори да е говорил през цялото това време, все си оставаше непознаваем. Вярно ли беше? Имаше ли нещо вярно във всичко това? Съществува ли Шангри Ла? Възможно ли е Оракулът и Книгата Дзян да са едно? Зла сила, която беше сред тях през цялото време и ги всмукваше един по един — като контролира съдбите им, историята, движи цели нации и предизвиква войни?