Том Мартин - Царството

Не ми отне много време, за да открия библиотеката. Подобно на привидение, което тормози полуразрушен замък, се плъзгах безшумно по коридорите и през помещенията, когато най-накрая попаднах в голяма стая с лавици за книги покрай стените. В центъра на помещението стоеше златен аналой. Втурнах се натам, за да открия, че върху него не лежеше книга. Всеки сантиметър от лавиците покрай стените беше пълен с хиляди и хиляди древни томове. Щеше да ми отнеме седмици, за да ги претърся, а аз разполагах само с няколко минути. Въздъхнах отчаяно, но си спомних, че разказът на царя за Книгата Дзян ми прозвуча повече или по-малко глупаво: книга, написана върху плочките на коруба от костенурка, каза той, след това преписана на кожа и накрая на пергамент. Книга, която съдържала мислите на вселената, която си говори сама. Лудост и черна магия, напомних си отново аз, като го произнесох на глас. После се завъртях на пета и започнах да търся път за измъкване.

Предполагах, че ще трябва да се кача на манастирската стена и после да скоча или да се спусна от другата страна. За тази цел щях да имам нужда от въже. Обаче на практика всичко се оказа много по-лесно. Излязох от пасажа в заден двор, а в далечния му край видях врата. Впуснах се натам, без да допускам дори за секунда, че може да е отключена, но за всеки случай натиснах дръжката. Вратата се отвори и разкри пред очите ми планинския склон отсреща. Направо не можех да повярвам на късмета си, но бързо осъзнах, че монасите са си позволили да бъдат толкова небрежни, защото бяха напълно убедени, че никой никога няма да се опита да избяга, нито пък нежелан посетител ще се появи от недрата на негостоприемната планина.

Вече започваше да се смрачава, когато тихо се измъкнах през вратата и я затворих безшумно зад мен. Чист, неподправен страх изпълваше всяка моя клетка, когато закрачих по каменистата земя. Ако ме хванеха сега, повече никога нямаше да имам възможност да избягам и ужасната ми съдба щеше да бъде подпечатана. Когато стягах презрамките на раницата си, забелязах на земята нещо да проблясва. Наведох се. Това беше мундщукът на костена тръба и внезапно разбрах, че в подножието на замъка лежаха кости. Кости и още кости, а аз стоях до глезените затънал в древни останки. Стоях в гробището на царете на Шангри Ла. Вдигнах тръбата и я сложих в раницата. Така щях да имам някакво доказателство за ужасното си пътуване, ако успеех да избягам.

След няколко минути вече се бях отдалечил на повече от половин километър от гомпата. Обърнах се да я погледна за последен път. Кулата се очертаваше на фона на сумрачното небе. Дали беше плод на въображението ми, или наистина видях фигурата на окаяния цар, вторачен в първите вечерни звезди в очакване на ужасния си край? Може би го бях спасил — когато открият, че съм избягал, няма да има детрониране и ще може да живее до идването на следващия посетител. Можеше да продължи да поддържа ужасната си заблуда още малко — щеше да властва още няколко години над света или над онова, което смяташе, че управлява.

Но съществуваше и възможността да се втурнат да ме преследват и тази мисъл ме накара да се запрепъвам колкото може по-бързо нагоре по скалистия склон към онова, което се надявах да е клисура, която води към някой проход. Придвижването беше болезнено. Разреденият въздух съдържаше малко кислород и усещах как белите ми дробове се свиват напразно, докато крачех с усилие. Час по-късно все още се изкачвах и зяпах за повече въздух. Последните сиви остатъци от деня се готвеха да се стопят и аз реших да спра и по първите звезди да установя местоположението си и да запомня различните планински върхове, преди да изчезнат в мрака. Използвах възможността да смеся малко цампа с вода и чулен меток, така че да поема първата доза от магическото лекарство на тертона. После отново се обърнах към сипея и поех нагоре, но вече по-бавно в спускащия се мрак.

При зазоряване бях стигнал върха на прохода и пред мен лежеше ширналото се плато, което царят описа толкова точно, че прилича на лунната повърхност. Това беше възможно най-лошият терен за човек, който иска да върви бързо, защото земята беше осеяна с дупки и камъни с различна големина: от ябълка до човешка глава, а аз вече се чувствах необикновено уморен. За да укрепя духа си, спрях на малка почивка и погледнах назад към клисурата. Видимостта беше добра, виждах последните няколко километра на моето изкачване и нямаше признаци някой да ме преследва. Това означаваше, че ако монасите решат да тръгнат сега, щях да имам най-малко дванадесет часа преднина.