Лили Джърмейн - Седем синове

Очите на Джейс се разшириха и той се усмихна нахално.

— Ехоо? Това истинската Саманта ли е? Защото ми допада повече от захаросаната глупачка, на която се преструва пред Дорнан.

Отвърнах на усмивката му, но в моята нямаше нищо весело.

— Виж — въздъхнах и се наведох над масата, — харесвам баща ти, не ме разбирай погрешно. Осигури ми престой и пари, докато си стъпя на краката. Но…

— Какво? — подразни ме Джейс, като се залюля опасно назад със стола, след което стовари с трясък предните два крака обратно на земята и приближи лицето си на сантиметри от моето. — Не ти харесва да си затворена в клетка, докато татко обикаля с веселата си банда?

Усмивката ми изчезна.

— Нещо такова.

Джейс изсумтя и кимна с глава, като плъзна поглед из стаята.

— Разбирам. Не си очаквала всичко това.

— Точно така — казах. — Благодарна съм, в това няма съмнение. Но просто съм малко… объркана в момента.

Джейс присви очи и изглеждаше така, сякаш бе потънал дълбоко в мисли.

— Бъди внимателна — каза той. — Хората тук биват наказвани по един или друг начин, ако не правят това, което им е казано.

Моля те, тате, моля те, недей, наранявате я, моля те, спри, СПРИ, СПРИ, СПРИ!

Кимнах с глава и задъвках устна.

— Мерси за съвета.

— Значи мразиш бури? — попита Джейс, като наклони глава настрани. Май все още се опитваше да разбере що за човек съм. Продължаваше да подозира, че съм нещо повече от секс приятелката на баща му.

— Мразя влажността — свих рамене аз. — Нищо повече.

— Хм! — Остана мълчалив за момент, след което се изправи рязко. — Искаш ли да се помотаеш на покрива за известно време?

„Не беше ли точно там шибаната буря?“

— Е, освен ако не те е страх. — Открито предизвикателство, което подсилваше с протегнатата си длан и нахакана усмивка.

Задник.

Усмихнах се и поставих ръката си в неговата, като се изправих.

— Само ако ми изправиш косата след това — казах игриво.

— Амии… става. Предполагам… Всъщност, как, по дяволите, си изправяш косата?

— С преса за коса — усмихнах се аз. — Съгласен?

— Струва ми се, че да — отвърна той, като не изглеждаше много убеден. Поведе ме към коридора и протегна свободната си ръка през кухненския праг, откъдето ловко измъкна една бутилка Джак.

— За светлинното шоу — намигна, размахвайки бутилката.

Усмихнах се престорено, докато стомахът ми се преобърна, а сърцето ми се сви.

Жилищната сграда на клуба имаше малко прозорци и доста добра звукоизолация, което я превръщаше в мечтата на всяко момиче, страхуващо се от гръмотевици и мълнии.

В момента, в който изкачихме стълбите и Джейс отвори аварийния изход, аз се свих при проблясъка на светкавиците и заплашителният гръм, който усетих с всяка фибра по тялото си.

След като отвори вратата, шумът от вятъра и гръмотевиците стана толкова оглушителен, че се разтреперих при мисълта да изляза навън в това време.

— Хайде — провикна се Джейс, надвиквайки шума на бурята, и ме дръпна за ръката. — Довери ми се!

Да му се доверя? Разбира се, че му вярвах. Беше рискувал проклетият си живот, за да ме спаси преди толкова години.

Но вярваше ли му Сами? Трябваше ли?

— Майната му — издишах, като отлепих скованите си крака и го последвах отвън на виещия вятър и неоновите блясъци. Определено бе по-добре, отколкото да седя долу с майка си.

Притворих очи, свивайки се срещу внезапния порой от жилещи, остри дъждовни капки, които бяха достатъчно солидни да минат за градушка. Хапеха кожата ми като малки куршуми, жадни за кръвта ми.

— Защо, по дяволите, ме накара да изляза тук? — извиках към Джейс. Той придърпа ръката ми и продължихме да бягаме. Не можех да видя нищо, освен гъстата завеса от ледени дъждовни капки. Една мълния падна смущаващо близо и аз изпищях, буквално скачайки върху Джейс. Той се засмя и посочи към нещо срещу нас. Отначало не можех да разбера какво е — място без стени, а вътре беше сухо.

Не беше магия, а стая, направена изцяло от стъкло. Оранжерия.

„Колко странно“, помислих си и изпищях, когато друга мълния падна на не повече от тридесет метра от нас. На практика се бях залепила за Джейс като гербова марка. Въздъхнах облекчено, когато отвори стъклената врата и ме издърпа вътре, преди да я затвори отново. Бурята продължаваше да се вихри около нас, но поне сега се чувствах малко по-защитена. Стаята беше просторна, широка около шест метра и със смайваща гледка към крайбрежната ивица на Венис Бийч.