Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— След това.

— Да. След това. Знам, звучи откачено. Но ако се е случило точно така, тогава може би…

Тя отново тръгна нагоре по стълбите, този път на четири крака с приведена глава, за да разгледа ръбовете на стъпалата. Но Харпър намери това, което търсеха на седмото стъпало, и то след като тя го бе подминала.

— Ето — извика й той и посочи.

Кенеди се обърна и се наведе още по-ниско. На главата на пирон, забит леко под ъгъл и стърчащ над дървото, се бе закачило друго парченце светлокафяв плат. Беше се задържало, защото се намираше до самата стена, където хората, ползващи стълбището, не стъпват. Кенеди кимна, очевидно доволна.

— Бинго — каза тя. — Подкрепяща улика. Тялото на Барлоу е влачено нагоре по стълбите, преди отново да бъде хвърлено от площадката, и то най-вероятно след настъпването на смъртта.

— Значи — опита се да обобщи Харпър — имаме убиец, който дебне в сенките, чупи врата на жертвата с едно движение, след това я качва по стълбище, ползвано от много хора, и изобщо се задържа достатъчно дълго на местопрестъплението, за да нагласи уликите, да имитира нещастен случай и да отклони разследването от съмнения за убийство. За това се изисква изключително самообладание.

— Късно вечерта — напомни му Кенеди, което не значеше, че не е съгласна с него. Ставаше въпрос наистина за хладнокръвно и обмислено поведение, а не за престъпление в състояние на афект или сборичкване, което е излязло извън контрол.

Тя се изправи.

— Да разгледаме кабинета на Барлоу — предложи.

Когато Лио Тилмън спеше, съпругата и децата му бяха едновременно живи и мъртви. Понякога сънищата му се закачаха за незначителни детайли, които събуждаха погрешни асоциации в беззащитното му подсъзнание и се превръщаха в кошмари. Малко бяха нощите, в които успяваше да спи чак до сутринта. На пръсти се брояха утрините, които не го заварваха буден, седнал на ръба на леглото да разглобява револвера си иди да рови в интернет с надеждата, че ще открие нещо ново.

Тази сутрин обаче не беше в леглото си. Седеше на седалката на сложен фитнес уред в спалнята на чужд човек и гледаше как слънцето изгрява над Магас. И в ръката му нямаше оръжие, а лист А4 с няколкостотин думи в леко размазан печатен шрифт. Револверът му бе затъкнат в колана с пуснат предпазител. В грамадния панорамен прозорец пред него зад ограда от ковано желязо се виждаше президентският дворец, намиращ се от другата страна на тесния булевард. Изглеждаше също като Белия дом, но със спусната в средата джамия. Зад него беше главната улица, а оттам тръгваше Кавказката магистрала. Според Тилмън беше пресилено да наричат Магас град, както бе пресилено да наричат и Ингушетия държава. Нямаха армия. Нито инфраструктура. Дори нямаха народ. Последното преброяване показваше, че цялата република е по-малобройна от Бирмингам.

За Тилмън хората бяха важни. Можеше да се скрие в тълпата, но същото би могъл да направи и човекът, когото търсеше. Това правеше Магас едновременно привлекателен и опасен. Ако жертвата му бе тук, а това не беше много сигурно, нямаше много места, в които да се притаи. Но същото важеше и за Лио, в случай че нещо се обърка.

Усети движение в леглото зад гърба си; леко, безцелно размърдване, което придружаваше разбуждането. Почти беше станало време да се става за работа.

Но той остана да погледа още малко изгрева и против волята си сънуваше с отворени очи. Ребека стоеше под светлината на слънцето като ангел от Апокалипсиса. В нея се бяха сгушили Джуд, Сет и Грейс. Всички те изглеждаха като в последния ден, в който ги видя — времето не ги бе докоснало. Бяха толкова реални, че до тях Магас изглеждаше като евтин картонен декор от лош филм. Тилмън се наслаждаваше изцяло на тези мигове, защото те го поддържаха жив и му даваха сили. В същото време се боеше от тях, защото го размекваха и го правеха слаб. В настоящето му нямаше място за любов, тя беше ярка и истинска само в спомените му, които приличаха на някаква вуду магия. Те караха мъртвите пространства вътре в него да зейват и напълно загинали части от най-съкровената му същност да се надигат към светлината. През повечето време Тилмън беше просто устроен механизъм, но спомените го правеха сложен и противоречив човек.

От леглото се чу въздишка и дрезгаво мърморене. Последва по-енергично движение. Тилмън неохотно затвори очи. Когато ги отвори отново след няколко секунди, слънцето си беше просто слънце и не можеше да сгрее живота му, беше като прожектор от наблюдателница в небето.