Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Тя не те обичаше! — извика Куутма. — Никога не те е обичала. Никой не се самоубива от любов!

Останал без дъх и безпомощен, Тилмън застана на четири крака до стъпалата му. Куутма вкара куршум в дулото на зигзауера и вдигна предпазителя. Опря пистолета в тила на Тилмън.

Но се овладя, преди да натисне спусъка. Почти бе приключил. Почти. Но не можеше да изпрати Тилмън в мрака при тази негова абсурдна и обидна съпротива. Трябваше да му разкрие и останалата истина и да го види как си изплаква душата.

— Дъщеря ти — каза той. — Името й вече не е Грейс. Сега е Табе. Беше отгледана от непознати хора и научена да те мрази. Тя е толкова щастлива тук, Тилмън. Толкова е щастлива с нас. Художничка е. Рисува. В нея има много красота, която се разлива през пръстите й към света. Чуваш ли ме? Дъщеря ти обича живота, който аз й дадох! Преди да дойда тук, се отбих при нея. Казах й, че се каня да те убия, и я помолих за благословията й. Тя ми я даде с радост. „Не ме интересува какво ще се случи с бащата на моята плът“, каза тя. И когато свърша с теб, Тилмън, ще се върна при нея. Ще й кажа, че си мъртъв, и тя ще ми целуне ръка и отново ще ме благослови.

Тилмън се тресеше. За миг Куутма си помисли, че е от страх, но след това осъзна, че едрата фигура на мъжа трепери от плач.

— Жива е! — простена Тилмън. — Грейс е жива! Грейс е жива!

В пристъп на ярост Куутма започна да удря отново и отново с приклада на пистолета си безпомощния, превит, съсипан човек пред себе си.

— Тя те мрази! — изрева той. — Не чу ли! Мрази те!

Сега и ръцете на Куутма вече трепереха и ударите му ставаха все по-слаби. Тилмън се бранеше от тях свит на две, като плъх в гръмотевична буря.

Куутма стовари за сетен път приклада върху тила му. Все още не беше извадил последния си неумолим аргумент. По инстинкт започна с Ребека и остави най-сладкото за накрая.

— Синовете ти… — започна той.

С крайчеца на окото си забеляза раздвижване отгоре. Нещо падаше. Отскочи встрани и една декоративна урна, бутната от балюстрадата на терасата над главата му, се разби на земята точно на мястото, на което бе стоял допреди малко. Каменни парченца се забиха в лицето и тялото му.

— Колко те обича Бог, Куутма? — каза глас, който сякаш идваше от всички посоки.

Беше гласът на Ребека.

Шест месеца в отдел „Наркотици“ беше най-краткият период, който можеш да изкараш там, за да си запишеш този опит в автобиографията. Това, което Кенеди не знаеше за наркотиците, можеше да напълни цели библиотеки.

По ирония на съдбата познанията й за метамфетамините идваха от разследване за убийство. Жена бе убила двете си съквартирантки, също наркоманки като нея, в съня им с дървен чук с метален накрайник, предназначен за пържоли. Беше ги начукала наистина като парчета месо преди печене. Освен това с готовност бе обяснила защо: опитвали се да я убият с микровълни и с отрова, просмукана в калъфката на възглавницата й.

Един на всеки пет трайно пристрастени към метамфетамините потъва в необяснимо психично заболяване, известно на лекарите като „амфетаминна психоза“. А Бранд беше взимал веществото редовно поне тринайсет години. Нямаше начин да не е поне малко луд, дори по високите стандарти на религиозните маниаци.

Тя тръгна бавно надолу по стълбите към Бранд — или Куутма, както той очевидно се наричаше сам — и Тилмън. Беше изпуснала пистолета, който Тилмън й беше дал, но стискаше крак на стол, който бе намерила някъде по пътя. Държеше го плътно притиснат до себе си с надеждата да остане незабелязан.

Импровизираше отчаяно: искаше само да спре откаченото копеле да довърши екзекуцията. Но изглежда успя да привлече вниманието му, сега й оставаше и да го задържи.

— Колко те обича Бог? — повтори тя със същия хладен и сериозен тон.

Куутма мълчеше. За миг изглеждаше неспособен да говори. Взираше се в нея, докато тя слизаше по стълбите към него, и неволно отстъпи назад.

— Струва ми се — каза Кенеди, — че той закриля тези, които обича. Възнаграждава вярващите на земята и поразява неверниците. Така става обикновено, нали? И ти си ръката, с която той наказва, затова би трябвало да знаеш най-добре.

Куутма изведнъж се засмя. Тя не очакваше такава реакция или поне се надяваше на друга.

— О, това си била ти! — каза той. — За миг си помислих…

Но в последния момент се дръпна от ръба на пропастта, зейнала вътре в него, и тялото му потрепери.

— Бог обича нашия народ, рака . Ние сме пазителите на неговия завет. Само греховният бог се интересува от вас.