Крис Картър - Скулптора

— Болестта на баща ви не сложи край на живота му. — Той изчака тя напълно да проумее думите му и после продължи: — Той е бил убит.

— Какво? Но това е… нелепо.

— Моля ви, седнете — настоя Робърт.

Оливия въздъхна и очите й отново се напълниха със сълзи. Най-после отстъпи и последва детектива във всекидневната. Хънтър не искаше тя да влиза в стаята, където беше младата болногледачка.

Оливия седна на светлокафявото кресло до прозореца. Робърт се настани на канапето срещу нея.

— Искате ли вода? — предложи той.

— Да, моля.

Хънтър изчака до вратата, докато полицаят донесе две чаши вода, и даде едната на Оливия, която я изпи на големи глътки.

Той отново седна на мястото си и със спокоен тон обясни, че в ранните часове на утрото някой е влязъл в къщата и в стаята на господин Никълсън.

Оливия не престана да трепери и да плаче, и естествено, питаше за всичко.

— Не знаем защо е бил убит баща ви, нито как извършителят е проникнал в къщата. Засега имаме купища въпроси и никакви отговори. Но ще направим всичко възможно да го открием.

— С други думи, нямате представа какво се е случило тук — ядосано избухна тя.

Хънтър не отговори.

Оливия стана и започна да крачи из стаята.

— Не разбирам. Кой би искал да убие баща ми? Той беше болен от рак. И без това умираше. — Очите й отново се насълзиха.

Робърт пак не каза нищо.

— Как? — попита тя.

Той я погледна.

— Как е бил убит?

— Трябва да изчакаме аутопсията, за да бъдем сигурни за причината за смъртта.

Оливия се намръщи.

— Тогава откъде знаете, че е бил убит? Застрелян ли е? Наръган с нож? Удушен?

— Не.

Тя изглеждаше озадачена.

— Тогава откъде знаете?

Хънтър стана и се приближи до нея.

— Знаем.

Погледът й се отмести към стълбището.

— Искам да се кача в стаята му.

Той внимателно сложи ръка на лявото й рамо.

— Моля ви, повярвайте ми, госпожице Никълсън. Влизането в стаята няма да отговори на въпросите ви, нито да облекчи болката ви.

— Защо? Искам да знам какво се е случило с него. Защо не ми казвате?

Хънтър се поколеба за миг. Съзнаваше, че тя има право да знае.

— Тялото му е осакатено.

— Боже мой! — Оливия сложи ръце на устата си.

— Знаем, че вие и сестра ви сте били тук снощи. Вечеряхте с баща си, нали?

Оливия трепереше толкова силно, че едва кимна.

— Моля ви — каза Робърт. — Нека това да бъде последният спомен за баща ви.

Тя избухна в отчаяни ридания.

Следобед Хънтър и Гарсия се върнаха в кабинета си на петия етаж в сградата на полицейската администрация на Западна първа улица. Там беше настанен новият оперативен щаб на лосанджелиската полиция, след като почти шейсет години се беше помещавал в Паркър Сентър.

След като чу новината, капитан Барбара Блейк също прекъсна почивния си ден и сега чакаше двамата детективи с куп въпроси.

— Вярно ли е онова, което чух? — попита тя и затвори вратата. — Някой е разчленил жертвата?

Робърт кимна, а Карлос й даде няколко снимки.

Барбара Блейк беше шеф на отдел „Обири и убийства“ от три години. Избрана от бившия шеф Уилям Болтър и одобрена от кмета на Лос Анджелис, тя бързо си спечели име на сериозен човек с железен юмрук. Блейк беше интересна жена — стилна, привлекателна, с дълга черна коса и студени черни очи, които караха повечето хора да треперят. Не се плашеше лесно, не се оставяше да я будалкат и нямаше нищо против да ядосва високопоставени политици и правителствени служители, ако това означаваше да си свърши работата.

Капитан Блейк прелисти снимките. Лицето й ставаше все по-разтревожено. Когато стигна до последната, спря и затаи дъх.

— Какво е това, по дяволите?

— Някаква… скулптура — отвърна Гарсия.

— Направена от… части на тялото на жертвата?

— Точно така.

В стаята настъпи мълчание.

— Означава ли нещо? — попита Барбара.

— Да, но още не знаем какво — отговори Хънтър.

— Откъде сте сигурни, че означава нещо?

— Ако искаш някого мъртъв, отиваш при него и го застрелваш. Не рискуваш да отделиш време да сътвориш такова нещо, освен ако целият акт няма някакво значение. И обикновено когато извършителят остави нещо толкова важно, това е защото иска да предаде послание.

— На нас?

Робърт повдигна рамене.

— На всички. Първо трябва да разберем какво означава и после ще установим към кого е отправено.

Капитанът отново насочи вниманието си към снимката.

— В такъв случай творението не е без причина. Извършителят не е сътворил скулптурата в изблик на садистично вдъхновение.