Крис Картър - Скулптора

— Боже — промълви Хънтър.

— Няма дори да питам, защото знам, че не си виждал такова нещо, Робърт — каза доктор Каролин Хоув от отсрещния ъгъл на стаята. — Никой от нас не е виждал.

Доктор Хоув беше главният съдебен лекар на Лос Анджелис Каунти, висока и слаба жена с интелигентни, проницателни зелени очи. Дългата й кестенява коса беше прибрана под качулката на белия гащеризон, а пълните й устни и малък нос — скрити под хирургична маска.

Хънтър насочи вниманието си към нея за няколко секунди, а после отново се втренчи в големите локви кръв на пода. Той се поколеба за миг. Нямаше как да влезе в стаята, без да стъпи в тях.

— Всичко е наред — каза патоанатомът и направи знак на детективите да влязат. — Целият под е сниман.

И все пак Хънтър направи всичко възможно да заобиколи кръвта. Приближи се до леглото и остатъците от тялото на Дерек Никълсън. Лицето на мъртвеца беше покрито със засъхнала кръв, а очите и устата бяха широко отворени, сякаш последният му ужасен писък бе застинал. Завивките, възглавниците и дюшекът бяха разкъсани на няколко места.

— Бил е убит в това легло — каза доктор Хоув и се приближи до Робърт, който беше приковал вниманието си в трупа. — Съдейки по пръските и количеството кръв, убиецът е причинил възможно най-силна болка, колкото е могла да издържи жертвата, преди да го остави да умре.

— Първо го е нарязал?

Съдебният лекар кимна.

— Пръстите на краката му са отрязани. Езикът също.

— Погледът й се отмести към отблъскващата скулптура от човешки части. — Според мен първо е направил това, а после е разчленил тялото.

— Сам ли е бил в къщата?

— Да — отговори Гарсия. — Мелинда, студентката, която видя долу, прекарва почивните дни тук, но спи в къщата за гости над гаража. Тя каза, че дъщерите на господин Никълсън идвали всеки ден и стояли по два часа с него, понякога повече. Снощи си тръгнали около девет. След като го сложила да си легне и приключила работата си, Мелинда оставила господин Никълсън около единайсет. Прибрала се в къщата за гости и останала там до три и половина сутринта. Учила за изпит.

За Хънтър не беше трудно да разбере защо медицинската сестра не е чула нищо. Гаражът беше чак отпред и на двайсетина метра встрани от главната сграда. Стаята, в която бяха, се намираше в задната част на къщата, последната вдясно в коридора. Прозорците й гледаха към задния двор. Дори да е имало шумна веселба, тя пак нямаше да чуе нищо.

— Няма ли паникбутон вътре? — попита Робърт.

Карлос посочи единия плик с веществени доказателства в ъгъла на стаята. Вътре имаше част от електрическа жица с бутон в края.

— Жицата е била отрязана.

Хънтър се съсредоточи върху пръските кръв на леглото, мебелите и стената до него.

— Намерено ли е оръжието?

— Още не — отвърна Гарсия.

— Капките кръв, разпръснати като слюнка, и назъбените краища на раните показват, че убиецът е използвал някакъв електрически инструмент за рязане — каза доктор Хоув.

— Верижен трион? — попита Карлос.

— Вероятно.

Робърт поклати глава.

— Верижният трион е много шумен. Твърде рисковано е. Последното, което убиецът би искал, е някой да го чуе, преди да е приключил. Освен това верижният трион се контролира трудно, особено когато се стремиш към прецизност. — Той огледа трупа и леглото и после се приближи до масичката за кафе и зловещата скулптура.

Ръцете на Дерек Никълсън бяха извити и прегънати в китките и образуваха две ясно очертани, но безсмислени фигури. Стъпалата му бяха отрязани и завързани по особен начин с ръцете. Всички части бяха пристегнати с тънка, но яка тел. Някои от отрязаните пръсти на краката му също бяха закрепени с тел към краищата на двете фигури. Краката му бяха сложени един до друг в основата на скулптурата. Всичко беше обляно в кръв.

Хънтър бавно я обиколи, опитвайки се да запомни всеки детайл.

— Каквото и да е това, не може да се сътвори за няколко минути — отбеляза доктор Хоув. — Изисква време.

— И щом убиецът е отделил време да го направи, сигурно означава нещо — добави Гарсия и се приближи.

Робърт отстъпи няколко крачки назад и се вгледа от разстояние в ужасяващата творба. Произведението не му говореше нищо.

— Мислиш ли, че във вашата лаборатория ще могат да възпроизведат това нещо в естествена големина? — обърна се той към съдебния лекар.

Тя сви устни.

— Не виждам защо не. Вече го снимаха, но ще повикам пак фотографа и ще го помоля да го заснеме от всички ъгли. Сигурна съм, че в лабораторията ще го възпроизведат.