Крис Картър - Скулптора

— Тя посочи кървавата скулптура. — И дори е намерил време да напише съобщението. — Погледна Гарсия. — На колко години е болногледачката? Студентката?

— Двайсет и три.

— Робърт, ти най-добре знаеш, че ще са необходими месеци, може би години на психично лечение, за да преодолее ужаса си, ако изобщо успее. Убиецът е бил тук, когато тя е влязла да вземе учебника си. Ако беше включила осветлението, сега щеше да има два трупа и вероятно частите на тялото й щяха да бъдат включени в гротескната скулптура. Кариерата й на медицинска сестра е приключила още преди да започне и психичната й стабилност е разклатена завинаги. А кошмарите и безсънните нощи още не са започнали. От личен опит знаеш колко пагубно е това.

Безсънието на Хънтър не беше тайна. Беше започнало през седмата му година, когато майка му почина от рак.

Той беше единственото дете на много бедни родители от работническата класа в Комптън, беден квартал в Южен Лос Анджелис. Нямаше други роднини, освен баща си и справянето със смъртта на майка му се оказа много трудна и самотна задача. Тя му липсваше толкова много, че болката беше физически осезаема.

След погребението той започна да се страхува от сънищата си. Всеки път, когато затваряше очи, виждаше изкривеното от болка лице на майка си, която плаче, умолява за помощ и се моли да умре. Виждаше как някога жизненото й, здраво тяло е толкова лишено от живот, крехко и немощно, че тя няма сили да стане. Виждаше как красивото й лице с лъчезарна усмивка за няколко месеца се преобрази, но въпреки това не престана да го обича.

Сънят се превърна в затвор, от който би дал всичко, за да избяга. Безсънието беше логичната реакция на организма му да се справи със страха и ужасяващите кошмари нощем, обикновен защитен механизъм.

Хънтър нямаше отговор за доктор Хоув.

— Кой е способен да извърши такова нещо? — Тя възмутено поклати глава.

— Някой, насъбрал много омраза в душата си — тихо отвърна той.

Вниманието на всички беше привлечено от силните викове, които се разнесоха от долния етаж. Женски глас, който бързо ставаше истеричен. Робърт погледна загрижено Гарсия.

— Едната дъщеря — каза той и бързо се отправи към вратата. — Не отваряйте.

Хънтър излезе от стаята, тръгна по коридора и стигна до стълбището, водещо надолу. На площадката, възпряна от двама полицаи, стоеше жена на трийсет и няколко години. Чупливата й коса беше дълга и разпусната и се спускаше по гърба. Имаше сърцевидно лице със светлозелени очи, изпъкнали скули и малък, заострен нос. На лицето й беше изписано отчаяние. Робърт стигна до нея, преди тя да успее да се отскубне от полицаите.

— Всичко е наред — каза той и вдигна ръка. — Аз ще поема оттук.

Полицаите я пуснаха.

— Какво става? Къде е баща ми? — Гласът й беше дрезгав от страх и безпокойство.

— Аз съм детектив Робърт Хънтър от лосанджелиската полиция — доколкото можа спокойно каза Хънтър.

— Не ме интересува кой сте. Къде е баща ми? — попита жената и се опита да мине покрай него.

Той ловко отстъпи назад и препречи пътя й. Очите им се срещнаха и Робърт нежно стисна ръката й.

— Съжалявам.

Тя затвори пълните си със сълзи очи и закри с ръка устата си.

— О, Боже! Татко…

Той й даде време.

Жената млъкна и се втренчи в него, сякаш изведнъж прозря нещо.

— Защо сте дошли? Защо е тук полицията? Защо навсякъде има ленти за местопрестъпление?

Откакто преди четири месеца лекарите бяха поставили диагнозата на Дерек Никълсън, семейството му в известен смисъл се подготвяше за кончината му. Смъртта му беше очаквана и не изненада много дъщеря му. Стъписа я нещо друго.

— Извинете, не чух името ви — каза Робърт.

— Оливия Никълсън.

Хънтър вече беше забелязал по-светлата ивица кожа на безименния й пръст. Тя наскоро се беше развела или овдовяла. Повечето вдовици в Америка не желаят да се разделят с венчалните си пръстени и бързо се отказват от фамилното име на съпруга си. Оливия изглеждаше млада за вдовица, освен ако не се беше случила някаква трагедия, затова Хънтър предположи, че е разведена.

— Може ли да поговорим на някое по-уединено място, госпожице Никълсън? — попита той и посочи всекидневната.

— Какво пречи да говорим тук? — предизвикателно отвърна тя. — Какво става? Защо е всичко това?

Робърт погледна двамата полицаи до стълбището, които слушаха внимателно. Те веднага схванаха намека му и тръгнаха към предната врата. Хънтър отново насочи вниманието си към Оливия.