Крис Картър - Скулптора

— Добре. Няма да го проумеем тук и сега. — Хънтър се обърна към отсрещната стена и се вцепени. Беше обляна в толкова много кръв, че едва не го пропусна. — Какво е това, по дяволите?

Погледът на Карлос се отмести към партньора му и после отново към стената. Той тежко въздъхна.

— Това… е най-лошият кошмар на всеки.

Доктор Хоув свали хирургичната си маска и се обърна към Гарсия:

— Той не знае ли?

Робърт повдигна вежди.

Карлос смъкна ципа на гащеризона си, бръкна във вътрешния си джоб и отново извади тефтерчето си.

— Ще ти обясня какво знаем, но за да го разбереш напълно, ще трябва да те върна вчера следобед.

— Добре. — Хънтър беше заинтригуван.

Партньорът му започна да чете от записките си:

— Оливия, по-голямата дъщеря на господин Никълсън, дошла около седемнайсет часа. По-малката дъщеря Алисън пристигнала половин час след нея. Вечеряли с баща си и му правили компания до девет часа, когато и двете си тръгнали. След това Мелинда, болногледачката, помогнала на господин Никълсън да отиде в банята и го сложила да си легне, както правела всяка вечер в събота и неделя. Той заспал след трийсетина минути. Тя седяла до него. — Карлос посочи другата страна на леглото. — Ей там. Носела си учебници. — Детективът прелисти страница в тефтерчето си. — После Мелинда угасила лампите, изпразнила съдомиялната машина долу и около единайсет се прибрала в стаята си в къщата за гости.

Хънтър кимна и отново насочи вниманието си към стената.

— Ще стигна и дотам — рече Гарсия. — Мелинда си спомня, че заключила всички врати, включително задната врата в кухнята, но не може да каже същото за прозорците. Когато дойдох тук сутринта, два прозореца долу бяха отворени — един в кабинета и друг в кухнята. Първи са реагирали полицаите, които казаха, че не са пипали нищо.

— Тогава прозорците вероятно са били отворени цяла нощ — отбеляза Робърт.

— По всяка вероятност.

Хънтър погледна плъзгащите се врати на балкона.

— Тези са били открехнати — обясни Карлос. — Очевидно в стаята става задушно, особено през лятото. Господин Никълсън не обичал климатиците. Балконът гледа към задния двор и басейна. Проблемът е, че цялата стена отвън е обрасла с грамофончета, както вероятно знаеш, най-разпространеното увивно растение в Калифорния. Дървената решетка, по която расте, може да издържи човек, който да се покатери по нея. Влизането в тази стая откъм задния двор не е трудно.

— Криминалистите ще огледат задния двор и балкона веднага щом приключат с вътрешността на къщата — вметна доктор Хоув.

— Около полунощ Мелинда осъзнала, че е забравила единия си учебник тук — продължи Гарсия, като четеше от тефтерчето си. — Върнала се в къщата, отворила предната врата и се качила по стълбите. — Той предугади следващите въпроси на партньора си и преди да бъдат зададени, рече: — Да, предната врата била заключена. Мелинда си спомня, че използвала ключа, за да я отключи. И не забелязала нищо странно, когато се върнала в къщата. И не чула никакъв шум.

Робърт кимна.

— Мелинда се качила горе и тъй като не искала да безпокои господин Никълсън, а знаела точно къде е оставила учебника си… — Карлос посочи махагоновото писалище до стената, — не запалила лампите. Влязла на пръсти в спалнята, взела учебника и излязла.

Очите на Хънтър се отместиха към окървавената стена до леглото и сърцето му се сви, когато започна да проумява разказа на Гарсия за случилото се.

— Сутринта Мелинда не чула будилника — продължи Карлос. — Станала, приготвила се набързо и дотича тук. Отворила предната врата в осем и четирийсет и три. Погледнала часовника си. — Гарсия затвори тефтерчето и го прибра в джоба си. — Качила се направо горе и когато влязла в стаята, била поздравена не само от тази гледка, но и от съобщение. — Той отново посочи стената.

Сред пръските с големи кървави букви беше написано:

ДОБРЕ, ЧЕ НЕ ЗАПАЛИ ЛАМПИТЕ.

В стаята настъпи неловко мълчание. Хънтър пристъпи към стената и се вгледа в думите и отделните букви.

— С какво го е написал убиецът? — попита той. — Късче плат, потопено в кръв?

— И аз така предполагам — съгласи се доктор Хоув. — Но лаборантите ще имат по-ясна представа след ден-два. — Тя се извърна от стената и отново погледна леглото. Гласът й потрепери от безпокойство: — Това надхвърля границите на въображението, Робърт. Надминава всеки друг случай, по който съм работила. Убиецът е стоял часове тук. Първо е изтезавал, а после е разчленил жертвата. И не само това, но после е сътворил онова нещо.