Крис Картър - Скулптора

— Какво искаш да кажеш? — Робърт взе плика, отвори го и започна да се облича.

— Жертвата е била адвокат — обясни Карлос. — Някой си Дерек Никълсън, прокурор от Главната прокуратура на щата Калифорния.

— Страхотно.

— Но вече не работел.

Хънтър вдигна ципа на гащеризона си.

— Поставили му диагноза рак на белите дробове — продължи Гарсия.

Робърт го погледна с любопитство.

— Никълсън е бил пътник. Кислородна маска, краката му не държали… Лекарите му давали не повече от шест месеца. Това било преди четири месеца.

— На колко години е бил?

— Петдесет. Не е било тайна, че умира. Защо са го убили?

Хънтър се замисли.

— Няма съмнение, че е убит, така ли?

— Абсолютно никакви съмнение.

Карлос поведе Робърт към къщата. До вратата имаше аларма. Хънтър погледна партньора си.

— Алармата не се е задействала — поясни Гарсия. — Очевидно не са я включвали често.

Робърт направи гримаса.

— Да. Какъв е смисълът да имаш аларма, нали? — съгласи се Карлос.

Детективите отидоха във всекидневната. Двама криминалисти снемаха отпечатъци от стълбището до задната стена.

— Кой е открил трупа? — попита Хънтър.

— Частната болногледачка на жертвата — отвърна Гарсия и насочи вниманието му към отворената врата в източната стена. На старинен кожен диван „Честърфийлд“ седеше млада жена, цялата облечена в черно. Косата й беше завързана на опашка. Очите й бяха зачервени и подпухнали от плач. На коленете й имаше чаша кафе, която тя държеше с две ръце. Погледът й беше объркан и унесен. Робърт забеляза, че жената леко поклаща тяло. Очевидно беше в шок. В стаята с нея имаше униформен полицай.

— Някой разговарял ли е с нея?

— Аз — кимна Карлос. — Успях да получа основната информация от нея, но тя се затваря психически и не се изненадвам. Може да я разпиташ по-късно. Ти си по-добър от мен в тези неща.

— Била ли е тук в неделя?

— Идвала е само през почивните дни. Казва се Мелинда Уолис. Учи в Университета на Лос Анджелис. Завършва бакалавърска степен за медицинска сестра и болногледачка. Това е част от стажа й. Получила работата, след като поставили диагнозата на господин Никълсън.

— Ами през останалите дни от седмицата?

— Господин Никълсън е имал друга болногледачка. — Гарсия смъкна ципа на гащеризона си, бръкна във вътрешния си джоб и извади тефтерчето си. — Ейми Даусън. За разлика от Мелинда Ейми не е студентка, а професионална медицинска сестра и се е грижила за господин Никълсън през седмицата. Освен това двете му дъщери са го посещавали всеки ден.

Хънтър повдигна вежди.

— Още не са се свързали с тях.

— Никълсън е живял тук сам, така ли?

— Да. Съпругата му, с която са живели двайсет и осем години, е загинала в автомобилна катастрофа преди две години. — Карлос прибра тефтерчето в джоба си. — Трупът е на горния етаж.

Докато се качваше по стълбите, Робърт внимаваше да не попречи на работата на криминалистите. Площадката на първия етаж приличаше на чакалня — два стола, две кожени кресла, лавица с книги, поставка за списания и шкаф, отрупан със снимки в стилни рамки. Вървяха по слабо осветен коридор, който водеше към четири спални и две бани. Гарсия заведе партньора си до последната врата вдясно и спря.

— Знам, че си виждал страшно извратени неща, Робърт. Аз също. — Той сложи ръката си в ръкавица на дръжката на вратата. — Но това… няма да го видиш дори в кошмар. — Карлос бутна вратата.

Хънтър застана до отворената врата на голямата спалня. Видя сцената, но логичната му мисъл я възприе трудно.

До северната стена имаше регулируемо двойно легло, а вдясно — дървено нощно шкафче с малка кислородна маска. Инвалидна количка заемаше пространството между леглото и ъгъла. До стената срещу леглото имаше старинен шкаф, махагоново писалище и няколко големи лавици с книги. В средата беше монтиран телевизор с плосък екран.

Робърт изпусна затаения си дъх, но не помръдна, не мигна и не пророни нито дума.

— Откъде да започнем? — прошепна Гарсия.

Всичко беше обляно в кръв — леглото, подът, килимът, стените, таванът, завесите и повечето мебели. Дерек Никълсън лежеше в леглото. Или поне онова, което беше останало от него. Беше разчленен. Краката и ръцете му бяха отрязани от торса. Едната му ръка беше насечена в ставите на по-малки парчета. Стъпалата бяха отделени от краката.

Но онова, което озадачаваше всеки, който влезеше в стаята, беше скулптурата.

Отрязаните части от тялото на жертвата бяха завързани и наредени в кървава, изкривена и неразбираема форма върху малка масичка за кафе до прозореца.