Крис Картър - Скулптора

Дванайсеткалибровата ловна пушка стреля с оловни сачми, които се разпръсват. Това означава, че мощта на горящия заряд се разпределя между сачмите, които губят енергия по пътя си. От разстояние ловните пушки не са много полезни, но големият брой разпръсващи се сачми ги прави идеално оръжие за сражения отблизо. Момичето с ловната пушка неволно се беше прицелило високо. Повечето сачми бяха пропуснали бронежилетката на Гримшоу и го бяха улучили във врата. Бяха разкъсали кожа, мускули, артерии и вени. Кръвта, която шуртеше от врата му, беше като отворено кранче на чешма.

— Трябва ни лекар — извика в микрофона Фалън и започна да прави сърдечен масаж на Гримшоу, отказвайки да повярва очевидното. Ала никой не можеше да направи нищо. — Мамка му! — изкрещя той, все още вкопчен в безжизненото тяло на Гримшоу.

Членовете на екип „Бета“ се приближиха до матрака, където русокосото момиче продължаваше да пищи. Робинсън погледна кървящия мъж върху нея.

Бяха спипали човека, когото търсеха.

— Хвърли оръжието, детектив — заповяда Скулптора, втренчи се в очите на Хънтър и опря електрическия нож в гърлото на Скот Брадли.

Робърт не помръдна. Ръката му не трепна.

— Сигурен ли си, че искаш да играеш тази игра, Робърт? Добре, нямам нищо против.

Мощният електрически нож беше включен и бръмченето му отекваше в стаята като хиляди зъболекарски бормашини.

Скот беше толкова ужасен, че от устата му излизаше само немощно хленчене.

Хънтър не помръдваше.

— Както искаш. — С мълниеносно движение Скулптора сграбчи дясната ръка на жертвата си и доближи ножа до показалеца. Остриетата с лекота срязаха кожата и костта. Пръстът тупна на пода като мъртва птица. Кръв изпръска всичко наоколо.

Скот издаде гърлен вик и се опита да дръпне ръката си, но вече беше късно. Пръстът му го нямаше и ръката му беше окървавена. Скот придоби такъв вид, сякаш щеше да припадне.

— Добре — извика Робърт и вдигна ръце. — Ти печелиш. — Той спусна предпазителя на пистолета си и сложи оръжието на пода.

Скулптора изключи електрическия нож.

— Ритни го насам. И по-надалеч от теб.

Хънтър се подчини и ритна пистолета си към Скулптора. Оръжието се плъзна по бетонния под и се удари в стената.

— И резервното оръжие.

— Нямам.

— Сериозно? — Скулптора отново включи електрическия нож.

— Не! — изкрещя Скот.

— Нямам — извика Робърт. — Не нося резервно оръжие.

— Добре. Съблечи се… бавно. Свали дрехите си и ги хвърли настрана. Може да запазиш бельото си.

Хънтър изпълни заповедта.

— А сега легни по лице и разпери крака и ръце.

Робърт знаеше, че трябва да съдейства. Времето за него и Скот изтичаше.

— Знаеш ли нещо? — попита Скулптора, докато превързваше ръката на Скот. — Не се съмнявах, че ще се досетиш. Знаех, че ще свържеш нещата, ще изтълкуваш значението на скулптурите, ще видиш сенките им и ще разбереш какво ти казвам. Не очаквах обаче, че ще го направиш толкова бързо. Не и преди да приключа. Не и докато липсва тази последна част. Как го направи? Как се досети?

Хънтър подпря брадичка на бетонния под и погледна в очите Скулптора.

Оливия, голямата дъщеря на Дерек Никълсън, най-после излезе иззад металния стол. Беше цялата в черно. Носеше трико от непромокаема материя с вдигнат догоре цип. Махна качулката от главата си и Робърт видя, че си е сложила черна гумена шапка. Обувките й бяха няколко номера по-големи за краката й. Хънтър си спомни какво беше казал главният криминалист за отпечатъците от обувки, намерени на второто местопрестъпление, лодката на Насхорн — че разпределението на тежестта на всяка стъпка е неравномерно. Това предполагаше, че убиецът или куца, или нарочно носи голям номер обувки. Оливия още държеше в ръката си електрическия нож.

— Успя да ме заблудиш. Беше много убедителна — каза Робърт, припомняйки си първия ден, когато я видя в дома на баща й. — Поведението ти… Сълзите… неконтролируемото треперене… отчаянието в гласа ти… Повярвах на всичко.

Оливия не трепна.

— Е, как се досети? — повтори тя.

Той преглътна. Трябваше да печели време.

— От една приятелка на майка ти — отвърна и видя, че думите му удариха като камшик Оливия.

Гняв и тъга изпълниха очите й. Тя изчака малко, за да се успокои.

— Каква приятелка?

— Една нейна позната. Не знам истинското й име. Представи се като Джуд.

— Какво ти каза?

Робърт се закашля.

— Не много.

Оливия зачака, но той не добави нищо повече.