Крис Картър - Скулптора

„Последната жертва — помисли си Хънтър. — Онзи, който е изхвърлил трупа.“

— Дерек трябваше да се отърве от чантата на жената и документите й. — Погледът на Скот се насочи към Оливия. — Предполагам, че така те е открил. Не е изхвърлил чантата. Запазил е вещите на Рокси.

Оливия не каза нищо.

— След онази нощ се виждахме все по-рядко, докато накрая се отчуждихме. Всеки продължи по пътя. Но запазихме нашата тайна.

— Не всички — възрази Оливия, удари Скот по тила с ръкохватката на пистолета на Хънтър и го повали в безсъзнание.

Робърт отново се размърда и Оливия насочи пистолета към главата му.

— Недей, детектив. Повярвай ми, умея да стрелям. И от това разстояние не пропускам. Ако има нещо, на което баща… — тя се изкашля нервно — Дерек ме научи, това е да стрелям.

— Вратът ме боли. Само го раздвижвам.

— Не го прави.

— Добре, няма.

Оливия отиде в лявата страна на стаята.

— Още не си ми казал как разбра, че съм аз. Знам, че си се досетил какво искам да ви кажа с фигурите от сенки, но как разбра, че съм аз?

— След като чух какво се е случило на Джуд, нещата започнаха да се подреждат. Разбрах, че съм изтълкувал погрешно втората фигура от сянка. Не беше борба, а групово изнасилване. Не знаех, че Рокси е твоя майка, и предположих, че щом са пребили Джуд и Рокси, вероятно има и други. Например Рокси, която е имала дете. И че детето е разбрало всичко. От първата фигура от сянка, която ти ни остави, бях сигурен, че единственият начин, по който детето може да е разбрало, е чрез Дерек Никълсън. Изповед на смъртното му легло.

Оливия се изсмя ядосано.

— Той можа да живее с това, но не и да умре. Каква ирония, нали?

Хънтър знаеше, че много често хората понасят неизказаната вина през целия си живот, но малцина са готови да умрат с нея.

— За Дерек Никълсън да може да извика детето в дома си, за да му разкаже всичко — каза Робърт, — е означавало, че той е трябвало някак да се е осведомил кое е детето и къде е. Обмислях вероятностите, когато Джуд ми се обади отново снощи. Беше си спомнила името на детето на Рокси. Ливи.

Оливия трепна.

— Отначало помислих, че е фамилно име или дори мъжко име. Звучеше ми смътно познато, но когато видях снимката на Дерек Никълсън и съпругата му, която сестра ти ми даде, си спомних къде съм го чувал. Беше галено име. Алисън те нарече така, когато бяхме в дома ти. Не е често срещано галено име за Оливия, но ти се казваш така.

Тя се усмихна меланхолично.

— Майка ми винаги ме наричаше Ливи, никога Лив или Оли, или нещо друго. Харесваше ми. Беше различно. Алисън е единствената, която ме нарича така.

— След това проверих миналото ти. Учила си в медицинско училище.

Оливия повдигна рамене.

— В Калифорнийския университет, но реших, че не искам да се занимавам с това. Обаче знанията ми послужиха.

Тя не добави нищо повече и Хънтър продължи:

— Обадих се на една позната, която има достъп до базата с данни на калифорнийския Отдел за социални услуги. Открих, че Дерек Никълсън те е осиновил през първата година на брака си. Странен избор за млада двойка, която няма проблеми да има деца. Всъщност Никълсън те е осиновил същата година, когато жена му е забременяла с първата им дъщеря, Алисън.

— Тогава знаеш, че той ме осинови от чувство за вина заради онова, което е направил. — Гневът се завърна в гласа на Оливия. — Вина, че е бил член на групата зверове, които са изнасилили и убили майка ми. Вина, че го е допуснал да се случи. Вина, че не е казал на полицията.

Робърт не отговори.

— Как бих могла да живея с тази мисъл, Робърт, кажи ми? Борих се с нея. Дерек Никълсън ме извика на смъртното си легло, за да ми каже, че целият ми живот е бил лъжа. Бях осиновена не в семейство, което иска да сподели любовта и грижите си за мен, а в семейството, което иска да забрави вината си.

— Не мисля, че съпругата на Дерек е знаела какво се е случило — каза Хънтър.

— Няма значение! — изкрещя Оливия. — Той я е убедил да ме вземе. Казал й е, че майка ми е наркоманка, която ме е изоставила. И че съм бедно хлапе, нежелано и необичано. Но аз бях обичана, докато те не отнеха майка ми. Дерек не ме искаше. Единственото му желание беше да намали чувството за вина, която разяждаше душата му. Аз бях ежедневното му хапче, за да се почувства добре. Опиат срещу вината. Трябваше само да ме погледне и да намери спокойствие в извратеното си сърце. Казвал си е, че всичко е наред, защото е дал по-добър живот на детето на горката проститутка. Аз обаче не исках по-добър живот. Обичах майка си, но Дерек ме накара да мисля, че тя не ме е искала. И че е избягала. И двайсет и осем години аз я мразех, че ме е изоставила.