Крис Картър - Скулптора

Робърт се поколеба.

— Казах, стани. — Оливия насочи пистолета към него.

Той бавно стана от пода. Мускулите и ставите го боляха.

— Ела тук. — Тя посочи към лявата страна на стаята, мястото до лампиона. — Опри гръб на стената.

Робърт се подчини.

— Виждаш ли фенерчето на пода, вдясно от теб?

Той погледна надолу и кимна.

— Вземи го.

Хънтър взе фенерчето.

— Вдигни го на нивото на гърдите си и го запали.

Робърт се запита какво става.

— Наложи се да импровизирам — каза Оливия. — Бях намислила нещо много по-страховито и болезнено — грандиозният ми финал, но при дадените обстоятелства ще трябва да се задоволя с това. Дано да ти хареса. Запали фенерчето! — повтори тя.

Хънтър вдигна фенерчето до гърдите си и го запали.

Оливия отстъпи встрани. Зад нея Скот все още се беше отпуснал в несвяст на стола. Главата му висеше назад. Вратът му беше оголен. Устата му беше отворена, сякаш бе заспал в тази поза и всеки момент щеше да захърка. На няколко крачки от него Оливия беше прикрепила тънка, но твърда тел към втория лампион, на метър и нещо от пода. Телта беше дълга шейсетина сантиметра и опъната хоризонтално. В края й беше сложен отрязаният показалец на Скот.

Робърт остана озадачен, но после видя фигурата от сянка, проектирана на отсрещната стена. Показваше силуета на главата на Скот, наклонена назад, с уста, сякаш застинала в писък. Пръстът на телта, на няколко крачки от него, хвърляше сянка, която приличаше на крива цилиндрична тръбичка, поставена под ъгъл. Поради липсата на видима дълбочина изглеждаше така, сякаш едната сянка е точно пред другата. Цилиндричната тръбичка сочеше към сянката на отворената уста на Скот.

В същия миг до тях стигна звукът на далечни сирени. Хънтър беше повикал подкрепления, преди да влезе в сградата, но съдейки по звука, разбра, че те са най-малко на три до пет минути разстояние. Твърде много.

Оливия го погледна. Изражението й показваше окуражително спокойствие.

— Знаех, че идват — каза тя и отново насочи пистолета към Робърт. — Но дали ти ще бъдеш жив, когато пристигнат тук, зависи от това колко бързо ще разбереш какво означава последната скулптура.

Той не откъсваше очи от пистолета.

— Не гледай мен. Гледай сянката.

Робърт се съсредоточи. Първата му мисъл беше, че образът прилича на човек, който чака с отворена уста под кранче, готов да пие. Щеше ли Оливия да излее нещо в гърлото на Скот и да го убие по този начин? Това би било драстична промяна в метода й на действие. Мислите му бяха объркани.

Изстрелът на пистолета в ръката на Оливия прозвуча като ядрена експлозия. Куршумът се заби в стената на няколко сантиметра от главата на Хънтър. Той трепна, за да се предпази, и изпусна фенерчето.

— Хайде, Робърт — подкани го тя. — Нали си умник. Опитно ченге. Не можеш ли да работиш под напрежение?

Сирените се усилваха.

— Сенките — настоя Оливия. — Гледай сенките. Изтълкувай ги. Времето ти изтича.

Хънтър взе фенерчето. Гледаше, но не виждаше. Какво означаваше сянката, по дяволите?

Вторият куршум се заби в стената вляво от него, този път по-близо до лицето му. Във всички посоки се разхвърчаха бетонни шрапнели. Някои охлузиха лицето на Робърт и разкъсаха кожата му. Той почувства, че по лицето му се стича топла кръв, но не изпусна фенерчето. Очите му бяха приковани в сянката на стената.

— Обещавам ти, детектив, следващият куршум ще намери главата ти. — Оливия се приближи до Хънтър.

Съзнанието му се мъчеше да се справи със заплахата, че след няколко секунди може да умре, и в същото време обмисляше вероятностите.

С периферното си зрение той видя, че Оливия отново се прицелва.

Не можеше да разсъждава.

И после го видя.

— Запис — каза Робърт, когато пръстът на Оливия се уви около спусъка. Сянката изобразяваше микрофон, насочен към устата на Скот, а не кранче. — Записала си го. Докато той ти е разказвал историята, ти си записала всичко. Самопризнания.

Оливия спусна пистолета. Устните й се разтеглиха в лека усмивка. Тя вдигна лявата си ръка и показа на Хънтър малко цифрово записващо устройство.

— Записах ги всичките. Всеки път ги карах да ми разкажат какво се е случило. Историите им са еднакви. Гласовете на всичките са тук и разказват как са се изредили да бият и изнасилват майка ми, а после са я разчленили, натъпкали са осакатеното й тяло в кутия и са я изхвърлили в океана. Записах всички с изключение на Андрю Насхорн. Челюстта му беше счупена. Не можеше да говори. Но вече нищо от това няма значение.