Крис Картър - Скулптора

Робърт не се сещаше какво да каже.

Скот измънка нещо неразбираемо и бавно отвори очи.

— Дръж — заповяда Оливия и хвърли на Хънтър записващото устройство.

Той го улови във въздуха, втренчи се недоверчиво и сетне погледна Оливия.

— Задръж го — каза тя.

— Може и да помогне, но няма да те лъжа — рече Робърт. — В нашата далеч не съвършена правосъдна система записът няма да промени много нещата, Оливия.

— Знам. Аз вече промених нещата, които исках. Раздадох правосъдие. — Тя посочи записващото устройство в ръката му. — Мислех да го изпратя на медиите и да разкрия всичко. Не заради себе си — знам какво ще се случи с мен, а заради майка ми. — Оливия избърса сълзата в окото си. — Тя заслужаваше правосъдие. Направи каквото мислиш, че е необходимо. — Оливия сложи пистолета на пода и го ритна към Хънтър.

— Арестувай шибаната кучка! — изкрещя Скот. — И ме измъкни оттук, тъпако! — Той започна да се мята на стола. — Курвата отряза проклетия ми пръст, не видя ли? Ще се погрижа да се изпечеш на електрическия стол, чуваш ли, скапана кучко? Брат ми ще те разкъса на малки курвенски парчета в съда.

Този път Робърт беше по-бърз от Оливия. Силният му удар улучи Скот в слепоочието. Скот отново се свлече на една страна, повален в безсъзнание.

— Той говори прекалено много — каза Робърт на Оливия и повдигна рамене. — Трябва да те арестувам. Това е дългът ми като детектив. Но няма да ти слагам белезници.

Този път учудване се изписа на лицето на Оливия.

— Ще излезем оттук и ще държиш ръцете си вдигнати високо. — Хънтър погледна Скот Брадли. — Но ще сложа белезници на този гадняр.

Гневът беше изчезнал от очите на Оливия.

— Ти си добър човек, Робърт, и добро ченге. Но аз съм планирала всичко от самото начало. Моята история може да има само един край. Финалът на режисьора. А той не включва арест.

Хънтър видя, че тя сложи в устата си нещо с големината на монета от двайсет и пет цента и че стисна челюсти. Чу хрущенето, когато тя го строши със зъби и го глътна. Той се втурна към нея, но Оливия вече падаше на пода. Беше погълнала доза цианид петдесет пъти по-голяма от смъртоносната.

Когато полицаите превзеха сградата, сърцето й отдавна беше спряло да бие.

Хънтър разговаря деветдесет минути с Гарсия, капитан Блейк и Алис и им разказа какво се случи.

— Трябва да призная, че когато ми се обади и ме помоли да вляза в базата с данни на калифорнийския Отдел за социални услуги — каза Алис, — и да търся документи за осиновяване на Оливия, помислих си, че искането ти е много странно, но че тя е заподозряна, изобщо не ми мина през ума. Единственото странно нещо, което открих, беше колко бързо е била осъществена процедурата. Законите за осиновяване в Калифорния не са строги. Единственото изискване е осиновителят да е най-малко десет години по-възрастен от осиновяваното дете. Дерек Никълсън наскоро е бил завършил право. Имал е много приятели в съдебната система и е познавал много хора.

— Съдии — добави Карлос.

— И съдии. Имал е връзки, познавал е закона и е уредил бързо всичко. Обикновено процесът за осиновяване в Калифорния продължава от шест месеца до година. Документите на Дерек Никълсън са били одобрени за по-малко от деветдесет дни без въпроси, всичко привидно честно и почтено.

— За да заобиколиш закона, трябва да го познаваш — отбеляза Робърт.

— Вярно е — съгласи се Алис. — И с влиятелни приятели всичко е възможно.

— Но как разбра, че Оливия ще хване следващата си жертва снощи? — попита Гарсия.

— Не знаех. Имах само подозрения и рискувах. — Хънтър прокара пръсти по двете порязвания на лявата страна на лицето си. Беше отказал да го превържат.

— Рискува? — попита Барбара.

— Сутринта отидох без предизвестие в дома на Оливия под претекст, че имам нова информация и че искам да й задам още няколко въпроса. Когато предишната вечер двамата с Карлос разговаряхме с Оливия и сестра й, аз ги помолих да ми дадат снимка на баща им на млади години. Алис имаше стара сватбена снимка, която беше сложена на шкаф във всекидневната й. Даде ми я Оливия. Докато я държеше и я гледаше, съзрях нещо в очите й. Някакво силно чувство. Помислих, че е скръб. Сутринта, когато се отбих в дома й, аз й върнах снимката и в очите й отново блесна същото чувство. Не беше скръб, а нещо много по-дълбоко и болезнено. — Робърт потърка очи. — И тогава я попитах дали баща им е играл на театър от сенки с нея и сестра й, когато са били малки.