Ърл Гарднър - Пери Мейсън - Случаят със заровения часовник

— И срещна Родни Бийтън?

— Да.

— Май казахте, че е тук вече от няколко седмици, нали?

— Да.

— Явно се е оказало, че и е нужно повече време, за да инспектира…

— Не зная — прекъсна го доста раздразнено Лола Стрейг.

— Не бих могла да кажа абсолютно нищо за намеренията на госпожа Пейсън. Не ми е много ясно и какво целите вие, господин Реймънд, но ако сте пристигнали в планинската къща, за да се правите на детектив, и сте стигнали до заключението, че двете с Мирна сме съпернички и се борим за чувствата или за приятелството на Родни Бийтън, то вие… вие сте далеч от истината. А сега ще ви помоля да ме извините, тъй като трябва да тръгвам… Освен ако нямате още някакви въпроси? — По гласа ѝ ясно си личеше, че едва успява да сдържа гнева си.

— Просто се опитвам да си създам представа за обстановката тук — подхвърли небрежно Харли. — Аз… — Замълча и се ослуша. — Май идва кола — каза след това.

Тя долови шума почти в същия миг, в който и той. Двамата стояха безмълвни, очаквайки появата на колата, обзети от силно любопитство, което трескаво се опитваха да прикрият един пред друг.

Харли Реймънд пръв разпозна човека, който караше колата, появила се откъм главния път и пълзяща нагоре към планинската къща.

— Това е адвокатът Пери Мейсън — каза той.

Мейсън ги забеляза, отби автомобила си встрани от пътя, изключи двигателя и продължи пеш към тях.

— Здравейте — рече. — Изглеждате толкова сериозни, сякаш водите някаква война.

— Или просто спорим — засмя се Лола Стрейг.

— Какво направиха полицаите с госпожа Хардисти? — попита нетърпеливо Харли Реймънд.

— Вече взех заповед за освобождаване под гаранция. Ще им се наложи веднага да я пуснат на свобода. Набутали са я в някой затвор в един от околните градове… Вие тук да не би да търсите нещо?

— Дойдох да погледна отново за часовника — обясни Харли.

— И открихте ли нещо?

— Няма и следа от него. Прегледах на няколко места наоколо, допирах ухо до земята, но нищо не чух.

— А когато го открихте, ясно долавяхте тиктакането, така ли?

— Да, звукът идваше изпод земята, но се чуваше съвсем ясно.

Лола Стрейг погледна закачливо към него.

— Няма ли да му кажете за другото? — попита многозначително.

Реймънд веднага бръкна в джоба си.

— Намерих парче стъкло, докато търсех часовника — обясни той. — Прилича на част от очила.

Мейсън пое стъклото, огледа го от двете страни и каза:

— Къде точно го открихте, Реймънд?

Харли му показа.

Адвокатът започна да се взира в покритата с борови иглички вдлъбнатина в скалата. После се огледа наоколо.

— Трябва да открием и останалата част от очилата. Тук е само половината стъкло.

Всички погледнаха внимателно към скалата.

— Наистина е странно — каза Мейсън. — Да предположим, че очилата са били ударени в скалата и части от тях са се разхвърчали по земята наоколо. Само че не виждам и следа от тях, няма дори… почакайте. Какво е това?

Наведе се пъргаво и изпълзя напред. В следващия миг вече държеше едно малко криво стъкълце.

— Ето, това също ми прилича на част от счупени стъкла на очила — обясни адвокатът. — Но това е май всичко, което може да се открие наоколо.

— Какво да правя с парчето, което намерих? — попита Харли Реймънд. — Смятате ли, че трябва да съобщя за него на полицаите?

— Може би няма да е лошо.

— На шерифа ли да се обадя?

— Да. Джеймсън, местният заместник-шериф, ми се стори доста старателен в работата си. Най-добре е да се свържете с него. Кажете му за откритото от вас парче. А аз ще му съобщя за другото, което намерих преди малко.

— Колкото и да ми е приятна вашата компания, трябва вече да си тръгвам — засмя се Лола Стрейг. — И тъй като лично не успях да открия нищо, няма да говоря за това пред никого.

Мейсън я наблюдаваше, докато се отдалечава надолу по пътеката, и в очите му проблеснаха весели пламъчета. После се обърна към Харли Реймънд.

— Бих искал да поогледам наоколо — обясни му спокойно. — Най-добре е да се захвана с това още преди залез-слънце… Къде обикновено паркират колите, когато идват тук?

— Ами където открият подходящо място, предполагам — отвърна Реймънд. — Отдавна не съм идвал, но преди да замина на фронта, хората паркираха навсякъде наоколо, когато имаше някакво празненство в планинската къща. Всеки търсеше сянка. Мястото май е към осемдесет акра, така че паркирането бе просто въпрос на личен избор.

Мейсън се замисли за миг, явно преценявайки получената информация.