Джоузеф Файндър - Часът нула

— Не искам да ви развалям настроението — намеси се Кристин Виджиани с любимата фраза на всеки, които иска да вкисне някой друг, — но единствената причина, поради която всички изглеждат така сигурни, че Бауман е използвал паспорта на Томас Мофат, е удобното съвпадение във времето. На мен тази логика ми се струва малко съмнителна.

— Откраднатият паспорт на Мофат е използван за влизане в страната преди дванайсет дни — изтъкна Папас, — което е осем дни след неговото бягство от затвора Полсмур. Подобен ред на събитията изглежда прекалено удобен, за да го игнорираме. Освен това има и други фактори…

— Крис — намеси се Сара, — безсмислено е да говорим повече. Във Вашингтон има група, която работи по случая, така че скоро ще разполагаме с отговор.

Всъщност в същия този момент не един, а няколко екипа на ФБР търсеха Бауман във Вашингтон.

Откриха една от стюардесите в апартамента й до Дюпон Съркъл, но тя направо се изсмя, когато агентът на ФБР я попита спомня ли си пътника от място 17-С. И митническият служител, който бе обработил Бауман/Мофат, не повярва на ушите си, като чу въпроса.

— А бе вие, хора, се шегувате — каза той. — Знаете ли колко стотици влизащи са минали покрай мен онзи ден?

Агентите на ФБР не успяха да открият нито един шофьор на такси от летище „Дълес“, който да си спомни да е вземал пари от човек с лице от синтезирания портрет на Бауман.

Друг екип на ФБР се занимаваше със списъка на пасажерите, който „Юнайтед Еърлайнс“ току-що им бе изпратила по факса. Те поне имаха късмета да имат насреща си американски превозвач, защото чуждите авиокомпании нямаше да бъдат така отзивчиви. Някои от тях дори едва ли щяха да се съгласят да покажат списъка на пътниците си без криминална призовка, която щеше да е трудно да се издаде, понеже Бауман не бе издирван по криминален повод. А можеха дори да поискат така нареченото „писмо за заплаха на националната сигурност“ — секретен документ, чието съдържание би следвало да се придържа стриктно към указанията на Генералния прокурор за външното контраразузнаване.

Трябваше да благодарят на Бога за съществуването на американските многонационални конгломерати. На екипа на ФБР бяха необходими само няколко минути, за да разбере, че Бауман е закупил билета си в Лондон с кеш, отворен за връщане. Имаха възможност също и да разгледат форма I-94, която се попълва от всички пристигащи от чужбина пътници. Бауман бе дал фалшив адрес разбира се — те не бяха и очаквали друго — защото в Бъфало, Ню Йорк, подобна улица не съществуваше.

Имаше нещо по-важно: след като знаеха на кое място бе пътувал Бауман, те научиха и името на пасажера, прелетял океана редом с него. Бауман бе седял до пътеката, но от дясната му страна бе седяла жена на име Хилда Гинзбърг. Екип на ФБР посети госпожа Гинзбърг, свадлива седемдесет и четири годишна старица, в дома й в Рестън, Вирджиния, и й показа паспортната снимка на Томас Алън Мофат, получена от архива на Държавния департамент.

Госпожа Гинзбърг отрицателно поклати глава — не, това определено не бил мъжът, седял до нея по време на полета от Лондон. Това потвърди, че снимката на Мофат в паспорта е била сменена с нечия друга.

А формуляра I-94 изпратиха в отдел „Идентификация“ на ФБР за проверка дали по него има латентни отпечатъци.

След като хвърли мръсните си дрехи, взе душ и се преоблече, Лио Краснер излезе на разходка.

Когато стигна до сребристата сграда на „Манхатън Банк“, той влезе във фоайето с най-безгрижна походка и взе асансьора до двайсет и третия етаж. Там беше кафето за персонала, така че отсъстваха всякакви мерки за сигурност.

Той намери табло за обяви и закрепи на него бележка. После постави също такава бележка на таблото в залата за почивка. След това се разходи по етажа и остави същите бележки навсякъде, където беше разрешено.

Накрая се върна в апартамента си и се хвана на работа.

Това е Ню Йорк, където никой не познава съседите си, казваше си Бауман, запъхтян и подгизнал, докато завърташе третия ключ в снабдената с три ключалки входна врата на апартамента на Сара Кехил. Беше дванайсет и половина на обед, но небето бе тъмно и от него с библейска отмъстителност се сипеше пороен дъжд. Носеше шлифер — една от онези бежови измишльотини с колан, каквито в този момент носеха може би всички мъже по улиците, макар той да бе купил своя в Париж от „Шарве“.

Беше чул някой да казва, че когато в Манхатън вали, градът замира парализиран и е напълно невъзможно да се вземе такси. Тези думи се бяха оказали напълно верни. Отне му маса време да намери свободно такси, което после едва пълзеше поради обедния пиков час и пороя.