Майкъл Ридпат - Борсови игри

— Какво мислиш, че ще направи „Блуумфийлд Уайс“?

— Не мога да знам със сигурност, но мисля, че ще оферираме на загуба.

Питър изгрухтя благодарностите си и затвори.

— Защо му каза това? — запитах аз.

Фред се изхили.

— О, той винаги звъни по инвестиционните банки точно преди аукциона. Пее навсякъде и ако му кажех какви са плановете ни в действителност, само след минута всички щяха да го знаят.

Борсовият салон замря. Стрелката на часовника се приближаваше до един часа. Докато резултатите от аукциона станат известни, щяха да изминат десетина минути.

Минутите течаха бавно.

Изведнъж високоговорителят оживя.

— Окей, изглежда „Блуумфийлд Уайс“ притежава всичките девет милиарда от тази емисия. Грабвайте телефона и казвайте на клиентите си какво става. Нека на ония с късите позиции да им причернее.

Огледах се. Залата гъмжеше от усмихнати агенти, които настойчиво звъняха на клиентите си да им съобщят резултата. Само след няколко секунди зелените цифри върху екраните на бюрото на Фред замигаха — пазарът се вдигаше.

„Блуумфийлд Уайс“ и техните най-любими клиенти този ден направиха голяма печалба.

Закъснях няколко минути за обяда, който трябваше да се състои в една от трапезариите на „Блуумфийлд Уайс“. Беше действително впечатляваща. Намираше се на четиридесет и шестия етаж — достатъчна височина, та човек да зърне залива над съседната сграда. Никога до този момент не бях виждал нюйоркския залив от такъв ракурс. Слънцето се отразяваше от светлосивата повърхност на морето, фериботи сновяха напред-назад между Стейтън Айлънд и терминала точно под нас. Статуята на свободата дръзко бе вдигнала факела си, без да обръща внимание на двата хеликоптера, които жужаха около ушите й. В далечината се простираха елегантните очертания на моста Верасано — фокусна точка за дузина кораби, поели курс към открития океан.

— Навсякъде другаде щеше да платиш за обяд с такъв изглед поне двеста долара — произнесе доближилият ме Лойд.

Колко глупаво от моя страна да не оценя доларовата стойност на изгледа.

Зад Лойд се появи Кеш, а до него нисък оплешивяващ мъж на около тридесет и пет години с очила с дебели стъкла.

Повдигна ми се само от вида на Кеш. Бях бесен, загдето се бях оставил да ме заблудят привидното му добродушие и дружелюбност. Но трябваше да разговарям с него все едно че нищо не се бе случило, все едно че „Де Джонг“ не беше пострадала толкова много, все едно че той нямаше пръст в смъртта на Деби.

— Здравей, Пол, как я караш? — избумтя той и протегна ръка.

Поколебах се за миг преди да я стисна. После се стегнах и отвърнах:

— О, чудесно. Колегите ти са чудни момчета и ме разведоха навсякъде.

— Добре, добре — каза Кеш. — Вече си се запознал с Лойд, но предполагам, че още не се познавате с моя стар приятел Дик Вайгел.

Нисичкият плешив мъж разтърси енергично ръката ми и ме дари с усмивка, фалшива до небесата.

— Радвам се да се запозная с вас — каза той. — Всеки клиент на Кеш е и мой приятел.

— Предлагам вече да седнем — каза Лойд. — Какво ще кажеш за един айс чай, Пол?

Бях забравил, че обедите в инвестиционните банки на Уолстрийт са прочути с въздържателството си. Трудно привиквах с американския навик да се пие студен чай на обяд, но предположих, че за тях английският навик да се пие топла бира ще е не по-малко смущаващ. Реших, че ще е по-добре, ако възприема навиците им, и отвърнах:

— Да, с удоволствие бих пийнал студен чай.

Известно време разговорът се движеше по обичайните в такива случаи пътеки: говорехме за времето в Англия, за предпочитаните самолетни компании, за това, колко спокоен бил пазарът и колко трудно станало човек да печели пари.

Огледах ресторанта и другите обядващи. Изключителната гледка не ги вълнуваше. Без значение дали бяха едри и дебели, или дребни и кльощави, всички се хранеха бързо, тъпчеха солидни парчета пържола в устата си, приведени колкото може повече над масите. Изобщо не се чувстваха у дома си в тази атмосфера на тържествена тишина. Разговорите не бяха отпуснатото полугласно мърморене, характерно за един нормален ресторант, а по-скоро серия шепоти в стакато. Имаше и доста други гости на „Блуумфийлд Уайс“ — личаха си от пръв поглед.

Мярнах профила на един мъж, седнал на ниска маса в отсрещния ъгъл. Добре познавах този профил. Беше на Джо Финли.

Някой от съседите му по маса изглежда видя стъписването ми, защото Джо се извърна и погледна право в мен. Изви ъгълчетата на устата си в онази крива усмивка, която бях видял на корабчето, и пак се наведе над обяда си.