Майкъл Ридпат - Борсови игри

Прииска ми се да го запитам къде е Томи, но нещо ме накара да се сдържа. Агентите по продажбите от околните бюра ми хвърляха погледи крадешком. Имах впечатлението, че гледат не толкова мен, колкото стола, на който бях седнал. Столът на Томи.

Имах чувството, че осквернявам нечий гроб. Рязко станах от стола. Чувствах се малко глупаво да се въртя безцелно из залата, игнориран от всички. Страшно ми се дощя да им кажа, че нямам никаква вина за уволнението на Томи.

Знаех добре какво се върти из главите им. Томи нямаше късмет. Всеки един от тях можеше да бъде на мястото му. Само за пет минути Томи се бе превърнал от преуспяващ агент по продажбите в неудачник. А никой от тях не искаше да има нещо общо с това. Поне пред публиката.

Мъж в сив работен костюм и с голям син кашон се приближи до мен и попита:

— Това ли беше бюрото на мистър Мастърсън?

Кимнах. Той внимателно събра в кашона всяка вещ, която изглеждаше лична собственост, и си тръгна. Видях, че е забравил сакото на Томи върху облегалката на стола.

— Хей! — извиках аз, но той не ме чу. Английският ми акцент прозвуча малко не на място в огромния американски борсов салон и няколко души се извърнаха да ме изгледат. Най-близките до мен обаче останаха безучастни, с погледи, забити в бюрата.

В последния момент бях спасен от шефа на проучвателната група, който дойде и ме измъкна от конфузното положение, в което бях изпаднал. Остатъкът от следобеда прекарах с няколко аналитици — обсъждахме предимствата и недостатъците на различните видове макулатура. Темата ми беше интересна. Сортирането на компаниите в две основни групи — едните, които ще спечелят, и другите, които ще загубят — е колкото изкуство, толкова и наука. Научих много от аналитиците на „Блуумфийлд Уайс“. Щеше да ми влезе в работа.

Към пет и половина приключих със срещите си и се върнах в борсовия салон да си взема довиждане с Лойд.

Той не спомена нищо за Томи, така че му казах:

— Ако видиш Томи, предай му, че му желая късмет.

— Разбира се — каза Лойд. — Той е добро момче.

Придружи ме до асансьора. През цялото време кипях от гняв, но се стараех да не го показвам. „Блуумфийлд Уайс“ явно култивираха само хора от типа на Кеш Калахан, Дик Вайгел и Лойд Харбин. Допусках, че има хора за гонене, но се съмнявах много, че човек толкова дружелюбен и кадърен като Томи заслужава такава съдба. А той не просто беше изхвърлен. В „Блуумфийлд Уайс“ беше заличена всяка следа и всякакъв спомен за него още преди да е изтекъл денят.

Сбогувах се с Лойд и още веднъж успях да му попреча да ми счупи ръката. Изпитах дребно удовлетворение.

Асансьорът се оказа празен и аз въздъхнах с облекчение, когато вратите се затвориха след мен. Прекалено много гадни копелета ми се беше наложило да изтърпя за един ден.

Но асансьорът намали и спря още на долния етаж. Вратите се отвориха и видях високата фигура на Кати. Сърцето ми подскочи. Нямах силица да поддържам какъвто и да било учтив разговор, да не говорим за спор. Кати също не беше много въодушевена от присъствието ми. Дори изглеждаше доста изнервена. Страните й пламтяха, долната й устна трепереше.

— Лош ден ли имаше?

— Страшно лош — отвърна тя.

— Много гадно местенце.

— Меко казано.

— И е пълно с мръсни копелета.

— Абсолютни мръсници — потвърди тя. Изгледа ме и лицето й се раздвижи в слаба усмивка.

— Какво ще кажеш да пийнем по нещо? — запитах аз, внезапно подтикнат от някакъв импулс.

Тя се поколеба.

— Всъщност защо не? Знаеш ли някакво заведение наблизо?

Отидохме във „Фронсес Тавърн“, старо здание от червени тухли, ярко открояващо се сред небостъргачите на Брод стрийт. Вътре беше топло и тъмно. Седнахме и си поръчахме две бири.

— Какво стана? — запитах аз.

Кати потръпна.

— Да кажем, че имах персонален сблъсък.

— И резултатът не беше в твоя полза?

Кати въздъхна и се облегна на стола.

— Току-що се скарах жестоко с Кеш — каза тя. — Може да се прави на много великодушен, но с него просто не може да се работи.

— Какво направи?

— Обичайното нещо. Опитваше се да бръкне по-дълбоко в джоба на един от клиентите ни. Борсовото бюро в Ню Йорк има дълга позиция петдесет милиона на една застрахователна компания. В тазсутрешния брой на „Уолстрийт Джърнъл“ имаше лоши вести за нея, така че цените намаляват и нашите борсови посредници не могат да се откажат от тях.

Дългите й гъвкави пръсти си играеха с подложката на чашата.

— Е, това беше голямата възможност Кеш да се натегне на шефовете си в Ню Йорк. И той звъни на един от клиентите си в Лондон и му сервира някаква небивалица, че статията не отговаряла на истината и че всъщност застрахователната компания била далеч по-добре, отколкото тръбели завистниците. Клиентите ни се хващат, разбира се, и се изпребиват да купят облигациите. Е, в момента, в който се опитат да ги продадат, ще разберат грешката си, но вече ще е късно. — Тя въздъхна. — А тези хора всъщност дори не бяха негови клиенти. Това е една компания, с която от месеци се мъча да завържа връзки. И вече бяха на път да ми се доверят. Едва ли е необходимо да те убеждавам, че след този случай вече няма да ме погледнат. Кеш пак ще бъде героят, а клиентите ми ще намалеят с един. — Тя ме изгледа. — Не трябваше да ти разказвам всичко това, нали? Само че понякога толкова ми се събира, че не издържам. Единственият начин е да го споделя с някого.