Майкъл Ридпат - Борсови игри

— Не се тревожи — казах аз. — Аз също стигнах до убеждението, че Кеш не е стока. Имаш ли често случаи като този?

— Непрекъснато — каза тя. — Ненавиждам лъжата. А и хич не ме бива да мамя хората. Сигурна съм, че единственият начин да работиш с клиент е да му завоюваш доверието и да си почтен към него. — Тя вдигна поглед от бирата си. — Може и да сме имали някакви спречквания, но винаги съм била честна към теб, нали? — Очите й умоляваха за подкрепа и разбиране.

Замислих се. Беше права. А и бе напълно откровена за сблъсъка си с Кеш. Кимнах.

— Така е.

Кати остана доволна от отговора ми.

— Човек просто е безсилен. Правя всичко възможно, за да бъда искрена с клиентите си, а те не работят с мен. Кеш ги гледа в очите и ги лъже, и те пак правят бизнес с него. Не е ли така и при вас в „Де Джонг“?

— Не съм мислил за това. Сигурно не се различаваме много от вас — признах аз.

Тя мрачно заби поглед в масата.

— Не е хубаво да ти стоварвам всичките си неприятности. Ти как си? Не беше много щастлив в асансьора. Да не би някое копеле да ти е развалило деня като и на мен?

Разказах й за случая с изгонването Томи и за обяда ми с гнусния Вайгел.

— О, той ли! Известен е на всички с прозвището „отровната жаба“.

Изсмях се. Наистина точно описание.

— В „Блуумфийлд Уайс“ гъмжи от хора като Дик Вайгел и Лойд Харбин — каза тя. — Всъщност те намират активна подкрепа. Така е и с повечето фирми от Уолстрийт. Зверската конкуренция и агресивността са единствените добродетели. Оцеляват само най-безмилостните и жестоките. Повдига ми се.

Това вече беше признание.

— Не всеки път имам същото впечатление от теб.

Тя ме изгледа въпросително. И въздъхна.

— Да, прав си. Знам, че и аз често съм агресивна. Сигурно точно затова ме взеха на работа при тях. А и аз вложих старание. Това им харесва, дори и клиентите ми да не са на същото мнение. Целият проблем е, че ми се повдига от тази роля.

— Защо го правиш тогава?

— Ами защото искам да успея. Искам да направя много пари в „Блуумфийлд Уайс“.

— Защо?

— Как защо? Не е ли очевидно?

— Не съвсем.

— Ммм. Сигурно имаш право. Не е толкова очевидно. — Тя направи пауза и се замисли. — И двамата ми родители са университетски преподаватели и открай време имат големи амбиции спрямо мен. Брат ми е най-младият директор на една от търговските банки в Лондон. Имаше стипендия за Оксфорд, така че и аз трябваше да извоювам стипендия за Оксфорд. Сега пък трябва да се представя добре и в Сити. Глупаво, нали?

Кимнах. Наистина беше глупаво. Не можех обаче да отрека, че това е движещият мотив на повечето хора, които блъскат в банките и брокерските къщи. Искреността на отговора й ме впечатли дълбоко.

— Доставя ли ти удоволствие? — запитах аз, като се стараех гласът ми да прозвучи колкото може по-приятелски.

— В някои отношения, да — отвърна тя. — Обичам възбудата, която ми доставя пазарът. Обичам да работя с хора. И мисля, че наистина ме бива. Това, което не ми харесва, е лъжата, позьорството, политиката, нуждата да изтъкваш, че си по-корав от всички.

— Добре, тогава защо не се откажеш от тоя имидж на стоманена жена?

— Не мога — въздъхна тя. — „Блуумфийлд Уайс“ ще ме изяде с парцалите. Човек просто трябва да се примири.

И се изсмя, за миг изгубила бронята си на всепобеждаваща борсова посредничка от гигантска корпорация.

Лишена от студената си самоувереност, тя изглеждаше съвсем нормално, интелигентно момиче с нежни очи и привлекателна усмивка. Няколко секунди мълчахме, наслаждавайки се на това, че сме заедно.

— Кажи ми за Роб — помолих аз.

Тя се усмихна.

— Ти ми разкажи.

— Не. Аз те помолих пръв.

— Окей — каза тя. — Той не е лошо момче. Всъщност е съвсем поносим. Излизахме няколко пъти и се забавлявахме добре. И изведнъж нещо му прещрака и стана много сериозен. Страшно сериозен. Направо ме побиха тръпки. Искаше да се омъжа за него, а почти не се познаваме. Почувствах се доста зле. Помислих си, че може по някакъв начин да съм го подвела, без да осъзная, макар че ако погледна трезво, не виждам да съм имала някакво по-специално отношение към него. И реших, че най-разумното, което мога да направя, е да го избягвам. Не исках да си въобразява какво ли не. Но тъкмо тогава той успя да ме замъкне с измама в един ресторант, представяйки се за мой клиент. Почувствах се такава глупачка, че направо побеснях. Оттогава не ми се е обаждал, слава богу. — Тя замълча за секунда. — Винаги ли е такъв?

— Доста често — казах аз. — А в твоя случай се е представил откъм най-лошата си страна. Не мисля обаче, че това е финалът.