Майкъл Ридпат - Борсови игри

Обадих се на Лойд Харбин.

— Здравей, обажда се Пол Мъри. Искам да ти благодаря, загдето вчера ме разведе из фирмата.

Положих добросъвестни усилия гласът ми да звучи искрено.

— О, моля ти се, няма нищо — изрече Лойд с глас, с който се разкарват нежеланите натрапници, когато имаш страшно много неотложна работа.

— Дали би могъл да ми дадеш домашния номер на Томи Мастърсън? — помолих аз.

— Знаеш ли, Томи Мастърсън вече не работи при нас.

— Знам, но ще ти бъда много задължен, ако ми помогнеш. Разбираш ли, дадох му писалката си, а той нямаше възможност да ми я върне. Подарък ми е и ми е много скъпа.

— Съжалявам, Пол. Просто не мога да ти дам никаква информация за бивши наши служители.

Трябваше да се сетя, че при Лойд Харбин сантименталният подход не минава. Реших да му заговоря на единствения език, от който разбираше.

— Лойд, слушай ме много внимателно. „Де Джонг“ скоро възнамерява да почне работа по програма за изкупуване на макулатура. Възлиза на двеста милиона долара общо. — Това беше лъжа, но не давах пет пари. — Можем да ги закупим или от „Блуумфийлд Уайс“, или от „Харисън Брадърс“. Избирай.

Номерът мина безотказно.

— Хайде, не се впрягай, не прави прибързани неща. Ей сега ще ти го намеря. — След половин минута вдигна слушалката. — 3442–6607.

— Благодаря ти. Истинско удоволствие е да се работи с теб — изкривих си душата аз.

Хванах Томи в апартамента му и го попитах дали ще има нещо напротив да обядваме заедно. Уговорихме се да се срещнем в един италиански ресторант, „Кафе Алфредо“, близо до квартирата му в Гринич Вилидж.

Между Томи с работа и Томи безработния нямаше никаква очебийна разлика. Той беше все така радушен и излъчваше същото дружелюбие.

— Съжалявам много за онова, което стана вчера — казах аз, като деликатно пропуснах грубите думи „изхвърлиха те от работа“.

— Благодаря — отвърна той. — Наистина ме изненадаха.

— Изумен съм от начина, по който постъпиха с теб. Така ли правят всеки път? Закарват те в някакъв празен офис и не ти дават възможност дори да си прибереш личните вещи от бюрото?

— Така — каза той. — Макар че обикновено ти понамекват малко по-отрано какво ти готвят.

— Защо го направиха? — попитах аз.

— Просто Лойд не ме харесва — отвърна Томи. — Подходът ми не съответствал на принципите на „Блуумфийлд Уайс“. Освен това съм бил подронвал авторитета му. Абе, не обичат независимите личности. Не харесват хората, които наричат нещата с истинските им имена, например „одиране на кожа“ вместо „уникална възможност за инвестиране“. Но без мен ще продават по-малко облигации и ще имат по-малки печалби. Това е все пак някакво удовлетворение.

— Сигурно си ядосан — казах аз.

— О, нищо подобно. Май е за добро. Ще трябва да си потърся по-добра работа някъде другаде, някъде, където се отнасят с хората човешки. Мога дори да се върна в Калифорния и да си гледам кефа.

Все пак не успяваше да скрие горчивината в гласа си. Това ми беше добре дошло.

— Мога ли да те помоля за един съвет? — запитах го аз.

— Разбира се.

— Моята фирма е собственик на една от онези „уникални възможности за инвестиране“ за които ти спомена. В действителност тя е толкова уникална, че съм почти убеден, че е незаконна. Но не мога да направя нищо, докато не събера сигурни доказателства.

— Каква е била сделката?

— Частна сделка, осъществена преди осемнадесет месеца на име „Тремънт Капитал“. Сделката е структурирана от Дик Вайгел.

— Никога не съм чувал за нея. Съжалявам, но не мога да ти дам никакъв съвет.

— Нямам нужда от съвет по самата сделка — казах аз. — Трябва ми съдействие, за да се добера до папките на Вайгел.

Вгледах се в Томи със страх, че може да съм отишъл прекалено далеч.

Той издържа погледа ми, но каза:

— Не мога да го направя. Ами ако научат, че съм ти помогнал?

— Не могат да те уволнят два пъти.

— Вярно. — Той се усмихна. — Но ако ме пипнат, адвокатите им ще ме разнищят.

— Съжалявам, Томи — казах аз. — Нямах право да те моля за помощ. Забрави, че изобщо сме разговаряли на тази тема.

Замълчахме. След малко Томи се отпусна и отново се усмихна.

— По дяволите, защо пък не? Не им дължа нищо, а пък, както изглежда, те са ми длъжници, и то доста големи. Става.

— Чудесно!

— Отделът на Вайгел е от пет-шест души. Всички работят в една стая, но той се е отделил със завеса. За по-сигурно.

Съвсем типично за Вайгел. Егото му имаше нужда от пространство за работа колкото за шестима.