Майкъл Ридпат - Борсови игри

Една от стените беше цялата в дървени шкафове с чекмеджета. Две от отделенията бяха с надпис „приключени сделки“. Опитах се да ги отворя. Бяха заключени.

Томи излезе до Джийн под претекст, че му се пие кафе, и се върна с връзка ключове. Отворихме чекмеджетата.

Папките вътре бяха подредени по азбучен ред. Бързо ги прехвърлих до буквата Т. Нямаше никаква „Тремънт Капитал“. Проклятие! Върнах се обратно на някои от вече прелистените папки. Забелязах, че много от заглавията очевидно бяха кодови думи.

— Какво ще правим сега? — запита Томи.

— Не ни остава нищо друго, освен да преровим всяка папка поотделно — отвърнах аз.

— Но те са поне сто. Може да ни отнеме цял час! А имаме само двайсет минути.

— Нямаме избор. Започвам от А, а ти тръгваш отзад напред.

— Чакай малко. Искам да видя дали няма да позная някои от кодовите думи — каза Томи.

Докато прелиствах втората папка — беше поглъщането на компания за козметични продукти с кодово наименование „Адонис“ — Томи прошепна:

— Открих я!

И ми протегна една папка с името „Мюзикхол“.

— Как успя? — ахнах аз.

— „Тремънт Капитал“ ми напомни за Тремънт авеню в Бронкс. Там имаше един мюзикхол, навремето беше много популярен.

— Браво! — казах аз и сграбчих папката. Не бих свързал думата „Тремънт“ с Бронкс. Интересно.

Разположих всички документи от папката върху масата и започнах да ги преглеждам един по един. Имаше проектодоговори и накрая окончателната версия на проспекта, който бях разглеждал в Лондон. Имаше и кореспонденция с адвокатската фирма „Ван Крееф, Хеерлен“, в която се обсъждаха подробно голям брой юридически детайли. Едно писмо настояваше за запазването в пълна анонимност на действителните собственици на „Тремънт Капитал“. Разбира се, имената им ги нямаше никъде.

После открих едно писмо с фирмения знак на „Харцвайгер Банк“. Беше от Ханс Дитвайлер. То потвърждаваше номерата на сметките за изплащането на фондовете, събрани от „Тремънт Капитал“ от оферирането на облигациите им.

Проклятие. Ако парите, които „Де Джонг“ беше платила за частната сделка, бяха отишли в Швейцария, това на практика означаваше да се простим с тях.

Продължих да ровя. И след секунди го открих. Беше надраскано върху парче жълта хартия от бележник. Най-отгоре беше изписана думата „СТРУКТУРА“. Под нея имаше серия правоъгълничета. Пълната схема на това грандиозно мошеничество.

Взех лист хартия от бюрото на Вайгел и започнах да копирам диаграмата. Почукване на вратата ме прекъсна. Беше Джийн.

— Момчета, трябва да побързате. Дик може да дойде всяка минута.

Бързо довърших диаграмата, внимателно събрах папката с надпис „Мюзикхол“ и я върнах в шкафа. Двамата с Томи огледахме кабинета, за да се уверим, че го оставяме в същия вид, в който го заварихме. Погледът ми падна върху дневника за срещи на Вайгел на бюрото му. Бързо го прелистих на страницата със седмицата, в която беше убита Деби. Беше изпълнена със срещи, но всички бяха в Ню Йорк. Не се споменаваше нищо за отложени ангажименти или полети до Лондон.

— Хайде — подкани ме Томи и аз го последвах. С видимо раздразнен вид той се спря пред бюрото на Джийн и произнесе: — Кажете на Дик, че сме го чакали. Мистър Смит има друга среща и вече закъсняваме. Предайте му да ми се обади, ако обичате.

— Не мога да си представя какво може да го е задържало — възкликна Джийн. — Съжалявам много, че ви се наложи да го чакате толкова дълго. Сигурна съм, че всяка минута ще пристигне.

— Не можем да си позволим повече да си губим времето. Довиждане.

И след тези думи двамата с Томи се изнизахме от отдела на Вайгел. Действията ни привлякоха един-два раздразнени погледа от хората, които работеха във външния офис. Достатъчно, за да изглежда правдоподобно, и недостатъчно, за да се запомни.

Стори ни се цяла вечност, докато чакахме асансьора. Накрая пристигна. Беше претъпкан с японски бизнесмени, клиенти на „Блуумфийлд Уайс“. Изпълниха някакъв много сложен ритуал под формата на танц кой пръв да излезе от кабината. Зад тях се показа ниската фигура на Дик Вайгел, който се мъчеше да ги избута навън. Зърнах го преди да ме е видял.

— Томи, бързо! Пожарният изход! — прошепнах аз.

Томи мигновено се стрелна към стълбището. Не можах да го последвам, защото мелето от японците ме сграбчи и не искаше да ме пусне. Вайгел ме видя.

— Пол, какво те води насам? — запита ме той подозрително.

— О, бях в зданието и си помислих, че няма да е зле да се отбия, за да проуча някои от коментарите, които ти направи вчера на обяд — казах аз. — Сториха ми се много интересни.