Майкъл Ридпат - Борсови игри

— Нямаме кой знае колко за него. На двайсети април са се обадили, че е изчезнал. Досега не сме открили никаква следа. Нито тялото му, нито празния му портфейл, нито шофьорската му книжка. Кредитните му карти не са били използвани. Разследването е прекратено.

— Възможно ли е човек да изчезне ей така, без да остави никаква следа?

— Тук е Ню Йорк. Всеки ден имаме по шест убийства. Разбира се, повечето трупове ги откриваме, но не всички.

— Къде е бил видян за последен път? И къде точно е живял?

Полицаят ме изгледа с присвити очи.

— Нали казахте, че сте били стари приятели.

— Да, но не знам адреса му. Имам номера му в службата и оттам ми казаха, че е изчезнал. Бях направо потресен. Много искам да разбера какво се е случило.

Лицето на полицая се отпусна. Даде ми адреса — само на квартал от участъка. После каза:

— Вижте, господине. Няма да откриете нищо, колкото и упорито да търсите. Виждал съм една дузина случаи като вашия. Няма да стигнете доникъде, освен ако тялото на жертвата или личните вещи не бъдат открити и предадени на полицията. Вярно е, че ако личният ни състав беше по-голям, а убийствата — по-малко на брой, можеше да отделим време за този случай, но ме съмнява много дали повече ще се занимаваме с него.

Размислих върху чутото. Полицаят вероятно имаше право. Въздъхнах и му благодарих за отзивчивостта.

— О, няма защо. Беше ми приятно да ви помогна. Пийнете една английска бира и за мен, когато се върнете.

Уверих го, че няма да забравя, и си тръгнах, като си мислех какъв късмет извадих да попадна на такова услужливо нюйоркско ченге. Намръщената физиономия на ирландския му колега ме изпроводи чак до стълбите на полицейския участък.

Изминах двете пресечки до сградата, където бе живял Шофман. Намираше се в един от онези гранични райони, откъдето по-авантюристично настроените младежи правят набезите си в порутените квартали на Харлем. Изящни здания от кафяв пясъчник, построени към края на деветнадесети век и обновени през втората половина на двадесетия, триеха рамене със запуснати сгради и строителни складове. Един корейски магазин за плодове и зеленчуци бе заел ъгъла на улицата — спретнат и чист, готов да продава стоката си на прибиращите се от работа служители. В този утринен час улиците бяха почти празни. Самотен стар негър креташе по тротоара и си мърмореше нещо под носа.

За един англичанин е невъзможно да разбере начина, по който реално функционира такъв район. След диетата от телевизионни криминални серии и сензационни вестникарски истории за мен беше прекалено изкушаващо да погледна на Ню Йорк като на бойно поле между бели юнаци и черни дегенерати. Шофман бе живял точно на огневата линия. Действителното положение на нещата вероятно е безкрайно по-сложно от това, но на мен, костюмирания англичанин, крачещ из предградията на прочутия Харлем, не ми беше трудно да приема, че Шофман може да е станал жертва на тази война.

Фоайето на блока беше добре обзаведено и чисто, зад едно бюро седеше портиер — страж на прохода към асансьорите. Запитах го за Шофман, като си послужих с вече добре огладената версия, че съм негов приятел от Англия.

Да, спомнял си мистър Шофман. Да, той бил дежурен вечерта на двадесети април. Не, не бил виждал мистър Шофман да се прибира, колегата му, който го сменил в полунощ, също. Да, разбира се, че го помни, дори го търсил да му предаде един пакет. Не, пакетът не представлявал нищо особено, просто няколко книги. Не, не можел да ми покаже апартамента му, там вече живеел друг наемател.

Тръгнах си обезсърчен и победен, спрях едно такси и се върнах в хотела.

Влязох в стаята си и се проснах на леглото. Втренчих се в тавана и се замислих.

По всичко изглеждаше, че трябва да се откажа от търсенето на отговора на първия въпрос. Оставаше ми още само един ден в Ню Йорк. Бях сигурен, че полицаят имаше право. Шансовете ми да открия какво се бе случило с Шофман бяха практически нулеви. Но все още бях сигурен, че толкова скорошното изчезване след телефонния му разговор с „Хоншу Банк“ не е случайност. Някой беше разбрал, че Шофман е открил измамата с „Тремънт Капитал“, и сега той беше мъртъв.

Оставаше ми обаче вторият въпрос. Как беше оформил Вайгел сделката с „Тремънт Капитал“? С кого беше имал вземане-даване? Къде бяха парите, събрани от частната сделка?

Някъде трябваше да има документация по сделката. Хамилтън скоро щеше да се зарови за някакви следи от нея в Кюрасао. Но в „Блуумфийлд Уайс“ също трябваше да има комплект документи. Библиотекарката в Лондон беше повече от категорична, че нямат такова нещо в каталога си. Разбира се, съществуваше възможността документацията да е изхвърлена. Но, от друга страна пък, шел-компанията още съществуваше и изплащаше лихвени проценти. Значи имаше голяма вероятност Вайгел да крие някои от документите за сделката в поверителните си папки. Но как можех да се добера до тях?