Майкъл Ридпат - Борсови игри

— Познавам много добре секретарката му, Джийн. Чудесна жена е, но не може да понася просташките му номера. Всеки миг може да му бие шута. Мисля, че можем да разчитаме на нея, особено когато разбере какво ме е сполетяло. Ще ни каже кога онзи тъпанар го няма. Отиваме при нея и тя ще ни въведе в офиса му, сякаш имаме среща с него. Проста работа.

— Добре — казах аз. — Но как ще влезем? Не ти ли взеха пропуска?

— Е, взеха ми го, но Джийн все ще измисли нещо.

— Не е необходимо да идваш — казах аз. — Ще се оправя и сам.

— О, необходимо е. Джийн не може да те пусне в кабинета на Вайгел без мен.

— Да нямате нещо с нея? — засмях се аз.

— Нищо, уверявам те — засмя се Томи.

Приключихме с обяда, платих и тръгнахме към апартамента на Томи, за да й позвъни оттам. Трябваше да се вмъкна в офиса още същия следобед.

Жилището на Томи беше на втория етаж в една стара сграда от кафяв пясъчник на Бароу стрийт. Качихме се по стълбите. Пред вратата Томи спря и каза колебливо:

— При мен е отседнал един приятел. Гари. Работи нощна смяна, така че сигурно е тук.

Отвори вратата. Влязохме в един малък коридор, после в обзаведена с вкус всекидневна. На пода имаше скъп персийски килим, на стената — още един. По другите стени висяха привлекателни произведения на абстрактната живопис. Гари се беше разположил в един удобен кожен фотьойл. Поздрави ни още като влязохме.

Беше с големи мустаци, ниско подстригана коса и тесни, плътно прилепнали светлосини джинси — униформата на нюйоркския гей. Значи затова Томи се беше изсмял, когато му подхвърлих за връзка със секретарката на Вайгел. Отново го изгледах. Нищо във външния му вид не намекваше за сексуалните му предпочитания.

Той улови погледа ми.

— Е, гей съм. Това изненадва ли те?

— Малко — отвърнах аз. — Но ще привикна. — Не можах да сдържа неволния си кикот.

— Защо се смееш? — запита ме той с внезапно подозрение.

— Мислех си каква физиономия ще направи Лойд Харбин, ако разбере.

Томи се усмихна.

— Да, разбирам какво имаш предвид. Но трябва да ти кажа, че преди няколко месеца го зърнах в един бар на Кристофър стрийт в доста странна компания. Ще пиеш ли кафе?

Свари кафето и после позвъни на секретарката на Вайгел. Докато разговаряше по телефона, аз си бъбрех с Гари.

След няколко минути Томи затвори.

— Вайгел е излязъл и няма да го има близо час. Трябва да побързаме, ако искаме да открием нещо преди да се е върнал. Само ме изчакайте за минута, докато се преоблека.

След малко Томи излезе от спалнята, издокаран в костюм. Оставих чашката на масата, сбогувах се с Гари и двамата с Томи излязохме. Хванахме такси и потеглихме към Уолстрийт.

Спряхме пред огромното черно здание, надвиснало над улицата. Качихме се с асансьора до приемната на четиридесет и шестия етаж, където се намираше корпоративното финансиране.

— Томи Мастърсън и Джеймс Смит имат среща с мистър Вайгел — каза Томи на дежурната.

Тя го изгледа и запита:

— Нали работите при нас, мистър Мастърсън? Нали сте от борсовия салон?

Томи я дари с лъчезарната си усмивка и отвърна:

— Работех. Съвсем доскоро.

Момичето разлисти бележника си.

— Е, щом имате среща, всичко е наред. — Натисна няколко бутона на телефона си. — Джийн? Гостите на мистър Вайгел са в приемната. — Постави слушалката върху телефона. — Моля изчакайте, господа.

След миг в приемната цъфна Джийн. Беше висока жена с кръгли очила тип „Джон Ленън“ и дълга кестенява коса, разпусната по гърба. Носеше широка блуза и дълга пола. Изглеждаше съвсем като хипи, доколкото човек може да изглежда хипи на Уолстрийт, а това не се среща место. С нищо не показа, че познава Томи. Преведе ни през няколко коридора, докато се доберем до офиса. На една много малка площ бяха наблъскани шест бюра. Пет бяха заети от мъже, които не вдигаха глави от работа. Шестото беше на стража пред стъклен кабинет, заемащ другата половина на стаята. Стените отвътре бяха покрити с непрозрачни завеси.

— Мистър Вайгел ще отсъства половин час — каза Джийн. — Съжалявам много, че се е получило такова разминаване. Просто не мога да си го обясня. Бихте ли изчакали, или ще дойдете по-късно?

— Бихме почакали, ако е удобно — каза Томи.

— Защо не влезете в кабинета на мистър Вайгел, докато се върне? — предложи Джийн.

Щом се озовахме вътре, Томи се ухили широко. Джийн му се усмихна в отговор, излезе и затвори вратата.

Офисът беше просторен, с голямо бюро, две кресла, диван, и масичка за кафе. Стаята гъмжеше от „надгробни камъни“ — реклами от предишни сделки, покрити с прозрачна пластмаса. Вайгел бе осъществил много сделки и държеше всички да го знаят. На стената имаше две фотографии в рамки: на едната Вайгел се ръкуваше с Лий Якока, а на другата — с кмета Ед Кох. Портретът на Кох би направил чест на всеки китайски ресторант в Ню Йорк.