Майкъл Ридпат - Борсови игри

На Вайгел обаче това не му беше забавно.

— Кеш, ти може да говориш каквото си искаш и пред когото си искаш, но за мен това не е професионално. Моят предшественик може да е бил непрофесионалист, но аз нямам намерение да следвам примера му.

Лойд внезапно го прекъсна. Темата му беше близка.

— А, Грег Шофман не беше непрофесионалист, той беше просто бъзливец. Баба. Бяха ни се открили няколко чудесни възможности да направим сделки с макулатура, но той отказа, защото според него били неетични. Можеш ли да си представиш? Неетични! Какво си мислеше тоя тип, че се занимаваме с благотворителност ли? — Лойд изведнъж се усети, че на масата има и чужд човек, и взе да бие отбой. — Не ме разбирай криво, Пол, всичките сделки на „Блуумфийлд Уайс“ са повече от изрядни. Но пазарът днес те принуждава да бъдеш непреклонен, за да оцелееш, а Шофман не беше достатъчно корав.

Шофман! Бях чувал това име и преди! Разрових се из паметта си. Точно така. Човекът от „Хоншу Банк“ ми каза, че Шофман му се бил обаждал няколко месеца преди Деби.

— Шофман е бил вашият предшественик, така ли? — запитах аз Вайгел.

— Да — отвърна той. — Беше почтено момче. Но както каза Лойд, липсваше му най-важното. Човек има нужда от инстинктите на убиец, за да си свърши работата, особено при днешната конкуренция. Аз ги имам, а той ги нямаше.

Трудно можеше да ме удиви с признанието си.

— И какво стана с него? — запитах аз.

— Преди две години го прехвърлиха в отдела, който се занимава с документацията, а Дик зае мястото му тук — каза Лойд.

— Още ли работи за „Блуумфийлд Уайс“?

Последва тишина. Всички се обърнаха към Лойд с няма молба да каже нещо. И той го направи.

— Не — каза Лойд. — Преди няколко месеца един ден той не дойде на работа. Просто изчезна. Полицията не можа да открие никаква следа от него. Сигурно са го пречукали в някоя тъмна улица. Нали знаете какво представлява градът в наши дни.

— Не откриха ли кой го е направил? — запитах аз.

— Те не знаят със сигурност дори дали е мъртъв. Смятат, че най-вероятно са го пречукали нейде по улиците заради портфейла му.

Полицията можеше и да си мисли така. Но за мен беше повече от странно, че двамата души, разговаряли с „Хоншу Банк“ относно гаранцията им за"Тремънт Капитал", не са вече между живите. И изведнъж ужасен осъзнах, че има и трети човек, който знае това.

Аз.

— Това е наградата, която получава човек за удоволствието да живее в този град — натърти Вайгел и размаха пръст пред очите ми. — И аз живеех в града, но вече стана прекалено опасно. Сега съм в предградията. Монтклеър, Ню Джърси. Там животът е доста по-безопасен. Но пък да ви кажа, пътувам и доста време до работата.

Разговорът се отклони към времето за добиране до работното място и после отново се върна към темата колко надарен бил Дик. Приключихме обяда и двамата с Лойд се върнахме в борсовия салон. Доближих бюрото на Томи.

— Хапна ли добре? — ухили се той.

Направих гримаса.

— Човек и нарочно да иска, пак не може да събере по-гадна компания от тия — каза Томи. — Лойд Харбин и Кеш Калахан. И тоя отвратителен Дик Вайгел.

— Да ти призная, едвам го изтраях — казах аз.

— Един от най-фините мъже на „Блуумфийлд Уайс“ — каза Томи.

Усмихнах се и посочих към телефона му.

— Имаш ли нещо против да погледам как работиш?

— Ама моля ти се!

Вдигна телефона и ми подаде втората слушалка.

Изслушах разговорите му с няколко клиенти. Знаеше как да се отнася с тях. Беше услужлив и дружелюбен с всички, но всеки път променяше подхода си, макар и леко, с поредния клиент. С едни разговаряше шеговито, с други с по-сериозен тон. Леко и непринудено ги снабдяваше с информация; при всеки един знаеше със сигурност с какви точно облигации разполага, дори и когато някои полагаха какви ли не усилия да не се издадат. И не направи и най-малък опит да продаде позицията от облигации на „Мейси“, които „Блуумфийлд Уайс“ бяха закупили по погрешка и сега полагаха отчаяни усилия да се отърват от тях. Отличен агент по продажбите.

След час и нещо ни прекъсна Лойд. Просто дойде, потупа Томи по рамото и каза:

— Можеш ли да ми отделиш минутка?

— Разбира се — отвърна Томи, стана и двамата излязоха.

Повъртях се няколко минути и накрая седнах на стола на Томи да следя какво става наоколо.

След малко Лойд се върна. Понечих да стана, но той ме притисна обратно на стола.

— Остани, Пол. Ако искаш, можеш да седиш тук до края на работния ден. След малко ще дойде шефът на проучвателната ни група.