Майкъл Ридпат - Борсови игри

Исках, и още как. „Блуумфийлд Уайс“ бяха прочути с мощта си в търгуването на правителствени облигации. Томи ме отведе в другата част на залата и ме представи на един прошарен мъж, наближаващ петдесетте.

— Фред, можеш ли да отделиш минутка?

— За теб винаги — ухили се той.

— Запознай се с Пол Мъри, един от нашите клиенти отвъд океана. Пол, това е Фред Флекър, нашият главен агент по продажбите на правителствени облигации, който се занимава с нюйоркските фирми. На пазара е откакто се помни. Обзалагам се, че първата дълга облигация, продадена от теб, е погасена много отдавна. Нали, Фред?

— Горе-долу — отвърна Фред. Подаде ми ръка и аз я стиснах. — Седнете — каза той.

Намерих една табуретка и се наместих между него и останалите служители, които неистово работеха с телефоните.

— Имате ли представа какво става?

— Не — отвърнах аз. — Кажете ми.

— Окей. В един часа нашата фирма заедно с всички останали инвестиционни банки на Уолстрийт ще търгува определено количество десетгодишни държавни ценни книжа с определена доходоносност. Девет милиарда долара, които си струват да бъдат продадени. Търговецът, който предложи най-ниския доход, ще закупи пръв облигации, после този със следващия най-нисък доход, и така нататък. Ние ще предлагаме нашата и на нашите клиенти цена. Очевидно е, че колкото по-голямо търсене се получи за облигациите, толкова повече ще предлагаме в наша полза. Работата ми е да уговарям основните нюйоркски клиенти и да отразявам техните оферти към нашия главен борсов посредник за правителствени облигации, Джон Сондърс. Той седи хей там. — Фред посочи един слаб мъж с лице, набръчкано от умствено напрежение, на няколко метра от нас. Бюрото му непрекъснато се обсаждаше от хора, които му носеха съобщения и бързо се връщаха по работните си места.

Точно в този момент високоговорителят върху бюрото оживя.

— Фред, какви са новините?

— Това е Джон — обърна се Фред към мен. После каза в микрофона: — Дотук добри. Получихме оферти за шестстотин милиона само от Ню Йорк. Хората започват да харесват пазара.

— И аз имам същата информация от Бостън и Чикаго — изхърка гласът на Джон.

— Вземаш ли тази оферта?

— Мисля да го направя.

Наблюдавах как Фред приема съобщения от няколко клиенти. Повечето пласираха заявки за аукциона. Изуми ме спокойствието в гласа му, като се вземеха предвид огромните суми, които се търгуваха. Той наистина внушаваше доверие.

В дванайсет и петдесет и пет, само пет минути преди аукциона, Джон се приближи до нас и прошепна нещо в ухото на Фред. Той се усмихна, погледна ме и каза:

— Каквото и да видиш сега, запази го за себе си. Разбрано?

Кимнах и попитах:

— Какво става?

— Възнамеряваме да предложим отказани оферти — каза той. — Ще предлагаме оферта за по-голямата част от аукциона с доход толкова нисък, че никой от останалите дилъри да не купи никакви облигации. Повечето от тях са продали къси десетгодишни облигации с надеждата да ги изкупят обратно по време на аукциона. Но няма да им стане играта, защото всичките облигации ще бъдат в наши ръце. Ще задрапат да покрият късите си позиции и когато другите клиенти проумеят, че заявките им няма да бъдат изпълнени, всеки ще се опита да изкупи облигациите. Пазарът ще тръгне нагоре и „Блуумфийлд Уайс“ ще си опече работата. А сега трябва да звънна на две места. Искаме да включим в играта и нашите приятели.

Първото му обаждане беше до една от най-големите корпорации в Щатите.

— Здрасти, Стив, обажда се Фред — каза той. — Нали подаде заявка за сто милиона на аукциона за десетгодишни облигации. Мисля, че трябва да повишиш ставката.

— Защо? — запита гласът от другия край на телефона.

— Знаеш, че не мога да ти кажа — заяви Фред.

Последва кратка тишина.

— Окей, влизам. Запиши ми петстотин милиона.

— Благодаря — каза Фред и затвори. Очевидно процедурата бе проигравана многократно в миналото.

Направи същото обаждане и до друга крупна институция, която се съгласи да повиши заявката си до триста милиона долара.

Видях, че Кеш се навърта около бюрото на Джон Сондърс. Явно беше дочул нещо, защото изведнъж се втурна към близкото празно бюро и се обади по телефона. Нямаше нужда да питам на кого звъни.

Две минути преди един часа позвъниха от някаква фирма — „Бънкър Хил Мутуал“.

— Здравей, Фред, как върви?

— Аз съм наред, Питър, за разлика от този аукцион, който ще си има проблеми. Никой от клиентите ми не проявява интерес.