Майкъл Ридпат - Борсови игри

Последвах го през някакви сиви двойни врати. Борсовият салон на „Блуумфийлд Уайс“ определено не беше най-големият на Уолстрийт и едва ли най-модерният, но със сигурност мога да твърдя, че беше от най-активните. Стотици борсови бюра изпълваха залата. Големи електронни табла съобщаваха последните новини, борсовите цени и часовете по цял свят. Около тях сновеше цяла армия служители в задължителните бели ризи на „Братя Брукс“, тук-там се мяркаха и жени — почти всички с обтегнати рокли, обилен грим и сложни прически. Борсовите салони са територия, все още доминирана от мъжете; за нежния пол остават работните места на асистентки и секретарки.

Салонът беше невероятно оживен; бръмчаха безброй гласове. Предаваха информация, спореха, караха се, заповядваха. Още от прага на залата се озовах в пулсиращото сърце на капиталистическа Америка, мястото, откъдето тръгват всички пари.

— Заповядай, ела на бюрото ми и ще ти покажа как действаме — каза Лойд.

Последвах го, проправяйки си път сред разпръснати столове, купища хартии и препълнени кошчета за отпадъци. Бюрото на Лойд беше заобиколено от група мъже по бели ризи. Усетих, че ставам подозрителен — бях единственият мъж със сако в тази зала. Преметнах го върху ръката си, но дори и това не помогна, защото ризата ми беше на райета, а тук вече бях безсилен да променя нещата.

Лойд ми посочи две групи, заети с търгуването на макулатура: агентите по продажбите и борсовите посредници. Работата на агентите по продажбите беше да разговарят с клиентите и да ги убеждават да купят или продадат облигации. А работата на борсовите посредници — да решат на каква цена да бъдат търгувани тези облигации. Борсовите посредници отговаряха за управлението на позициите на облигациите, притежавани от фирмата, и търгуваха или с клиенти, или с търговски посредници от други брокерски къщи, известни като „улицата“. Беше далеч по-изгодно да се търгува с клиенти — само от разговорите с тях търговските посредници можеха да получат информация какво върви на пазара, а това беше изключително важно за управлението на печеливша позиция. Така агентите по продажбите не можеха без борсовите посредници, а борсовите посредници не можеха да минат без агентите по продажбите. Но така или иначе, тази симбиоза си имаше и своята неприятна страна.

В момента се водеше някакъв разгорещен спор.

— Виж, Крис, можеш да дадеш цена по-висока от 88. Моят клиент трябва да продава. Шефовете му са му казали да го направи днес. Ние му натресохме тази облигация, наше задължение е и да го измъкнем.

Говореше един русокос мъж, младолик, добре издокаран, с дружелюбно лице. Гласът му беше разумен, но непреклонен. Агент по продажбите.

Опонентът му беше нисичък хиперактивен човечец с пяна на устата.

— Слушай, това е онзи тъпанар, дето ми го зачука на късо с „Крогерс“ миналата седмица и после си извъртя гъза и прибра остатъка от пазара — изкрещя той. — Още не мога да си ги изкупя обратно. Нека тоя път пръснат неговия задник. Крайно време е да си плати за гяволъците.

Агентът по продажбите се обърна към Лойд и каза спокойно:

— Вразуми го тоя педал, моля те.

Лойд се приближи до борсовия посредник с настръхналия гребен и попита:

— Как хвана облигациите тази сутрин?

— Деветдесет до 92, но пазарът беше паднал.

— Чудесно, ще предложим на клиента цена 89.

Борсовият посредник нададе протестиращ вой, а агентът по продажбите поклати разочаровано глава. Гласът на Лойд леко се извиси над врявата.

— Казах, че ще платим 89. Приключвайте.

И те приключиха.

Лойд се върна на бюрото си и поговорихме няколко минути. Той ми обясни как работи групата му, после ме представи на борсовите посредници. Бяха петима, всичките на ръба на избухването и много любезни. Не ми обърнаха кой знае колко внимание. След тридесет секунди учтиви приказки очите им отново се заковаха върху екраните и сводките с цените. Последваха няколко болезнени минути на празни приказки, в които всички споделиха колко много обичали да правят бизнес, особено с клиенти от Лондон. Лойд ме издърпа до следващото бюро.

— Защо не правиш малко компания на Томи Мастърсън? Томи, това е Пол Мъри от „Де Джонг“.

Томи Мастърсън беше агентът по продажбите, когото бях видял да спори преди малко с блондина. И все пак той бе много по-дружелюбен от останалите.

— Заповядай, седни — каза той. — Значи си от Лондон, а?

Кимнах.

— Обзалагам се, че при вас малко хора купуват облигации.