Майкъл Ридпат - Борсови игри

Закрачих бързо към този източник на светлина, който се отразяваше в локвите по пътя и в блестящите от дъжда листа на живия плет от двете страни на улицата. Вратът ми настръхна; всеки миг очаквах някаква ръка да ме сграбчи за гърлото или пък върху черепа ми да се стовари стоманен прът.

Някаква пияна олюляваща се двойка ми изкара акъла, докато се измъкваше от бара. Изчаках ги да отминат към Глостър Роуд. Смееха се високо.

Стигнах до телефонната кабина. Дръпнах вратата и се вмъкнах вътре. В уличката не се виждаше никакъв човек. Но кабината беше силно осветена и това ми пречеше да виждам добре навън.

Вдигнах слушалката, готов да избера мигновено 999 още при първия полъх на опасността.

Но опасност нямаше.

Беше нелепо. След две минути окачих слушалката и излязох от кабината. Забързах по някакъв тесен проход и след малко се озовах пред една църква. През църковния двор минаваше алея, която ме извеждаше право до квартирата ми. Тръгнах по нея.

Само след няколко крачки ми се стори, че чувам приглушен тропот зад и вляво от мен. Намирах се в центъра на града, но църковният двор беше злокобно тих. Обичайният градски шум беше само неясно боботене, долитащо иззад стената и църквата. Замрях с напрегнати сетива, за да доловя и най-малкия шум или звук. И в този момент ми се стори, че някаква сянка се раздвижва зад един надгробен камък.

Побягнах с всичка сила.

Спринтирах през двора на църквата, прелитайки покрай надгробни камъни и лунни сенки, устремен към вратата. Стигнах я здрав и читав и я преодолях с един скок, макар да беше висока почти метър и половина. Побягнах по друга тясна уличка, после изскочих на моята и не спрях, докато не стигнах до квартирата си.

Влязох, налях си щедра доза уиски и се проснах на дивана. Жадно гълтах въздух.

Пулсът и дъхът ми бавно се успокояваха, а с тях и разумът ми. Бях много напрегнат. Страшно изнервен. Всъщност не бях сигурен, че съм го видял. Беше ми се сторило, че някой ме преследва, но дали беше така? Всеки ден ли от сега нататък ще се озъртам през рамо и ще бягам панически от всяка сянка? Бях малко замаян от алкохола, но дори и той не можеше да надвие страха ми.

След малко обаче куражът ми започна да се възвръща. Вярно, срещу мен се бяха изправили някакви много неприятни личности. Те бяха непредсказуеми и вероятно опасни. Особено Джо, който не криеше, че не ме харесва. Бях безсилен да променя този факт. Но нямаше да му позволя да съсипе живота ми. Трябваше само да бъда нащрек и да не губя кураж, и всичко щеше да бъде наред. Или поне така се мъчех да убедя себе си, докато си пиех уискито.

Изпитах истинско облекчение да се измъкна от Англия. Два дни се бях озъртал до полуда и през двете си рамене, където и да отидех. Мисълта, че все пак не съм сигурен дали някой наистина ме преследва, не ми доставяше никакво успокоение. Сякаш някаква планина падна от плещите ми, когато слязох от самолета. Трудно ми беше да повярвам, че Джо ще се осмели да ме преследва чак до Ню Йорк.

Радвах се, че Кати и Кеш не са с мен в самолета. Програмата им малко или много беше почти копие на моята. Първо щяха да прекарат два дни в главната кантора на фирмата им в Ню Йорк, после отиваха във Финикс за конференцията, след което щяха да се съберат с клиентите си, за да посетят хотелския комплекс „Таити“. Не изпитвах никакво желание да се срещам с Кеш. Мисълта, че той е главното действащо лице в измамата с „Тремънт Капитал“, не ми даваше покой. Това обаче, което ме тревожеше още повече, беше въпросът дали има пръст в смъртта на Деби. Още не бях открил със сигурност убиеца й. Не бях дори сигурен защо са я убили.

Разговорът ми с него нямаше да е никак лек, но бях длъжен да го проведа. Имах да му задам много въпроси, а трябваше да бъда особено внимателен. Трябваше да разуча и нещата около Дик Вайгел, а също и да открия някакви следи от „Тремънт Капитал“ в нюйоркския офис на „Блуумфийлд Уайс“. По план трябваше да прекарам първия ден там. Кеш ми беше уредил срещи с много свои колеги, така че се надявах да се добера до нещо. Само дето нямах представа как точно да постъпя.

Но дори и това не беше в състояние да притъпи възбудата ми. Предизвикателството беше огромно: двадесет милиона долара и репутацията на „Де Джонг“ бяха голям залог. Имах уговорена среща с Хамилтън в Ню Йорк след завръщането му от Нидерландските Антили. На всяка цена трябваше да имам нещо, с което да го зарадвам.

Както винаги пристигането ми в Ню Йорк беше съсипия. Макар по местно време да беше седем и половина, биологическият ми часовник показваше далеч след полунощ. Не беше най-подходящият момент за справянето ми със стреса на Ню Йорк.