Майкъл Ридпат - Борсови игри

— И ако това не е разходка, здраве му кажи — заяви Роб. — Да ти се похваля, и аз ще ходя на екскурзия.

— О, така ли? Не знаех, че Джеф е одобрил разходите.

— Е, за този случай направи специално изключение. Това е един двудневен семинар върху подходите на централните банки при осъществяването на контрол върху разменните курсове. В Хаунслоу. Искаш ли да дойдеш? През това време на годината там било чудесно.

— Много мило от твоя страна, но не мога — казах аз. — Хайде, стига с тая работа. Кажи нещо за любовния фронт.

Лицето на Роб моментално помръкна.

— Не го ли бива?

— Ужасно — отвърна той.

— Доколкото разбирам, още преследваш Кати Лейзънби.

Роб кимна с нещастен вид и въздъхна.

— Ами да. Кати ме избягва, две мнения няма. Но аз нямах намерение да я оставям да се измъкне просто ей така. Така че реших, че ще е по-добре да измисля нещо.

Измъкна цигара и я запали. Не беше страстен пушач — на работа никога не пушеше, а навън рядко, и то само когато беше много измъчен по някакъв повод.

— Изпратих й факс — продължи той. — Писах й, че съм впечатлен от идеите й за пазара на държавни ценни книжа, но преди да започнем сериозна работа с нея, аз и колегите ми искаме да я опознаем добре. Така че й предложих вечеря в „Байбендъм“ в Челси. — Роб видя озадаченото ми изражение и се изсмя. — Подписах го Джон Къртис от застрахователната компания „Албион“.

— Сериозно? — възкликнах аз.

— Тя ми беше казала, че „Албион“ били най-големият й перспективен клиент. Нямаше начин да не дойде. Дадох й номера на факса на „Де Джонг“ за отговор, за да не разбере Къртис какво става. Разбира се, тя се хвана. Е, резервирах две маси за осем часа, една на името на Къртис за четирима, и другата на моето име за двама. Подраних с десет минути и застанах на бара. Бил ли си някога в „Байбендъм“?

Поклатих глава.

— Не, но съм чувал за него.

— Доста е стилно. В старата сграда на „Мишлен“ е, архитектура от двайсетте години, чудесно обслужване, вълшебни ястия. Добър избор. Така или иначе, тя закъсня десетина минути. Беше направо зашеметяваща — в черна рокля, която подчертаваше всичко. Сервитьорът я преведе покрай мен до празната й маса, точно до мястото, където стоях. Тя направи доста неуспешен опит да се престори, че не ме е забелязала, но нямаше къде да ходи — масата й беше само на два-три метра от мен. Така че ме погледна и аз отидох при нея. И двамата установихме, че чакаме някого; казах й, че чакам чичо си. Съгласи се да пийне с мен на бара. Беше доста напрегната и наистина имаше нужда да пийне. Поръчах бутилка „Тайтинджър“, като казах, че било любимото питие на чичо, и че той така или иначе би го поръчал. Изпихме по чаша, после по още една. Кати полека започна да се отпуска. Каза ми, че много държала да направи добро впечатление на Къртис. След малко вече съвсем се отпусна. Наближаваше вече девет, а нито чичо ми, нито Къртис се появяваха. Предложих, в случай че и двамата се окажат несериозни, да вечеряме заедно. Склони. Естествено, никой не се появи. Вечерята беше вълшебна. Шампанското се лееше. Въобще, прекарахме незабравимо.

— Дотук добре, както казал онзи, дето падал от десетия етаж — обадих се аз.

Роб се усмихна замечтано и отпи от бирата си.

— Приключихме страхотния летен пудинг, отпуснахме се доволни и Кати изведнъж каза, че се радвала, загдето Къртис не се появил. Бяхме единодушни, че сме прекарали чудесна вечер. И тогава…

— Недей, моля те! — Щях да прихна, така че потърсих спасение в бирата си. Но нямаше къде да мърдам.

— И тогава й казах, че съм нагласил цялата вечер. И че нито чичо ми, нито Къртис и колегите му изобщо са мислили да идват.

— А на нея това не й хареса, нали?

— Не й хареса — призна Роб. — Изобщо не й хареса.

— И как реагира?

— Пощръкля — въздъхна Роб. — Пламна цялата. Каза ми, че досега никой не я бил правил такава глупачка. Каза, че съм пълно куку и че никой не би трябвало да си има работа с мен. — Роб направи пауза, очевидно се чувстваше неудобно при спомена за сцената. — Казах й, че я обичам и че знам, че и тя ме обича.

— И какво каза тя?

— Каза да вървя на майната си — отвърна Роб съкрушено. — Каза, че съм бил пълен идиот и че тя щяла да има грижата никога повече да не я безпокоя. После се изправи и си тръгна.

— „Байбендъм“, а? Трябва да ти е струвало цяло състояние.

— Така е. Щеше да има смисъл, ако беше останала. Не мога да проумея защо не остана. Искам да кажа, толкова хубаво си прекарахме. И тя не го кри.