Майкъл Ридпат - Борсови игри

Повдигнах рамене.

— Е, сега вече няма какво да правиш.

— Не знам — каза Роб. — Може би ако направя нещо драматично… Нали знаеш, нещо страхотно романтично. Нещо, което да я убеди какво е тя за мен. Жените обичат тия неща, нали знаеш.

Повдигнах вежди, но не казах нищо. Изпитвах тръпка само при мисълта какво ли разбира Роб под „драматично“. Помислих дали няма да е по-разумно, ако го откажа от тая идея, но това щеше да бъде само напразно губене на време. Навиеше ли си нещо на пръста Роб, и дяволът не можеше да го разубеди. Начинът, по който той можеше да прехвърля чувствата си от една жена върху друга и само за седмица или малко повече да се влюбва безумно в напълно непознато момиче, беше повече от изумителен. Беше моя пълна противоположност. В паметта ми изплува споменът как Деби ме окуражаваше да си намеря приятелка.

Представата за връзката на Роб и Деби ми причиняваше истинска болка. Невероятните й изблици на остроумие и сериозните до смърт клетви на Роб за вярност изобщо не се връзваха в представите ми. Може би това беше една от причините връзката им да се разпадне.

— Липсва ми Деби — изрекох аз почти без да мисля.

— И на мен — изгледа ме Роб.

— Двамата сте били много близки, нали?

— Да, бяхме — каза той и сграбчи чашата си. Лицето му почервеня.

— Чудно, никога не бих предположил — казах аз.

— Действахме като истински професионалисти. Не позволихме това да попречи на работата ни. Но така или иначе, всичко свърши.

Фелисити не ми го беше представила по този начин. Спомних си какво ми каза за Роб — как тормозил Деби с напъните си да се оженят само дни преди да умре. На всяка цена трябваше да разбера какво се е случило между тях.

— Завчера видях Фелисити. Нали я знаеш, съквартирантката на Деби.

Роб премълча и аз продължих.

— Тя ми каза, че си предлагал на Деби да се ожените само седмица преди смъртта й.

Роб застина и ме изгледа остро. Лицето му пламтеше; кръвта беше нахлула в ушите и врата му. Дишаше тежко, цялото му тяло се разтърсваше от чувства. Челюстта му трепереше; очите му се замъглиха. Не можеше да произнесе и дума.

Бях прекалил и за миг съжалих, но нищо не беше в състояние да върне думите ми назад.

Накрая от устата му се изля цял порой.

— Тая тъпа, тъпа, тъпа кучка! Аз я обичах! И тя го знаеше. Защо не прие предложението ми? Ако се беше съгласила…

Внезапно млъкна и се втренчи в мен с воднистите си очи. Захапа долната си устна, блъсна чашата си в масата с такава сила, че се удивих как остана здрава, извърна се и излезе от кръчмата.

Останах така няколко минути, зашеметен от внезапния му изблик. Никога до този момент не го бях виждал такъв. Обзет и от гняв, и от скръб, обилно примесени със силно, потискано подмолно чувство на пълно нещастие. Съвестта ме загриза с всичка сила. Не трябваше да бъда толкова жесток с него. Никога не бях вземал страстта му към жените на сериозно. Но сега вече знаех, че за Роб това е било въпрос на живот или смърт. Трябваше да бъда по-внимателен с него в бъдеще.

Допих чашата си и излязох от кръчмата. Вече започваше да ми става ясно какво беше имала предвид Клер, когато ми каза, че нещо му прихлопвала дъската. Нормален човек на негово място никога не би се държал по такъв начин. Внезапният му изблик на гняв ме плашеше. Зачудих се как ли се е държал по телефона с Деби последните няколко дни преди тя да загине. Ясно беше защо е била толкова разтърсена.

А сега, толкова скоро след тази трагедия, бе насочил вниманието си към Кати. Но тя не ми приличаше на човек, неспособен да се погрижи за себе си. Изглежда, Роб най-после си беше намерил майстора.

Вечерта беше топла и приятна; бирата бавно ме отпускаше и повдигаше настроението ми. През деня беше валяло и фаровете на преминаващите коли танцуваха с уличните лампи в локвите по платното. Група младежи крещяха пред някаква кръчма на отсрещния тротоар. За миг се обърнах и ги видях как се клатушкат, после си продължих по пътя. Но в последния момент с крайчеца на окото си зърнах нещо.

Джо.

Седеше зад прозореца на кръчмата и ме следеше.

Дали беше той?

Вгледах се по-отблизо и видях как една слаба фигура се надига и се отдалечава от прозореца. Беше с неговия ръст, но не бях сигурен дали е той. Бях го зърнал само за миг. Може би само си въобразявах. Или…

Забързах напред и изведнъж свърнах рязко вдясно в една малка уличка. Беше тъмно. Почти непрогледен мрак. Краката ми шляпаха из локвите.

Поспрях за секунда. Стори ми се, че дочувам шум след себе си. Като че ли бяха човешки стъпки, но реших да не изчаквам, за да се уверя. Пред един бар само на стотина метра имаше осветена телефонна кабина.