Майкъл Ридпат - Борсови игри

Тъкмо се измъкнах от терминала и върху мен връхлетя някакъв шофьор, който ми обеща вълшебно пътуване до града с лимузината на шефа му само за сто долара. Махнах с ръка на едно жълто такси. Шофьорът, чието име съгласно лицензията, закрепена към арматурното табло, беше Диран Грегорян, не знаеше и думица английски. Не разбираше дори какво означава „Уестбъри хотел“. Но включи на скорост и отпрашихме към града.

За щастие стремглавият му полет беше спрян от задръстванията на Лонг Айлънд. Прекосихме моста Триборо и Ню Йорк ни приветства отляво с иглите на небостъргачите си. Опитах се да различа колкото мога повече. Най-очебийният беше Емпайър Стейт Билдинг, сякаш осиротял без гигантската фигура на Кинг Конг, надвиснала над него. Пред него стърчеше по-малкият и по-елегантен Крайслер Билдинг, чийто връх се издигаше като минаре, призоваващо всяка сутрин на работа верните борсови играчи. Мярнах сградата на Ситикорп с отрязания сякаш с нож връх, а в далечината — зелената правоъгълна буца на сградата на ООН, надвесена над Ийст Ривър. Около тези няколко гигантски сгради се гушеха множество дребни здания. Центърът на Манхатън. Отляво се простираха ниските кафяви жилищни сгради на Сохо, Ийст Вилидж и Бауъри, чак до мястото, където се възправяха близнаците на Световния търговски център. До тях зданията на Уолстрийт изглеждаха като джуджета. Пулсът ми заби по-бързо въпреки умората. Светлини, шум, коли и хора изпълваха пространствата между сградите. Милиони хора работеха и се забавляваха. Изкушаваха дори и най-уморените пътници да се присъединят към тях.

Накрая успяхме да се доберем до хотела. Захвърлих куфара на пода, без дори да го отварям, проснах се на леглото и мигновено заспах.

Програмата ми в „Блуумфийлд Уайс“ започваше чак в десет часа и това ми позволи да се насладя на отличната закуска в „Уестбъри“. Едно от най-големите удоволствия, което може да си позволи човек далеч от офиса си, е възможността да закуси, без да бъде пришпорван от стрелките на часовника. „Уестбъри“ е „английският хотел“ в Манхатън. Бяха ми запазили стая в него, защото там обикновено отсядаше Хамилтън, когато пристигаше в Ню Йорк. Беше елегантен, без да изпада в излишен разкош. Фоайето беше застлано с килими, а мебелите от периода на регентството на Уелския принц Джордж от началото на XIX век и пейзажите от същата епоха бяха на път да убедят човек, че е отседнал в някой провинциален хотел в Англия, а не в осеметажна сграда от камък насред Манхатън.

Излязох на улицата с пълен стомах и хванах такси. Шофьорът този път беше хаитянин. Откара ме безпрепятствено до Уолстрийт. През целия път в ушите ми гърмя някаква местна радиостанция, която излъчваше на френски език.

Имах на разположение още няколко минути и помолих шофьора да ме остави в най-високото място на Уолстрийт, за да мога да извървя пеша последните няколко квартала до канторите на „Блуумфийлд Уайс“. Разходката ми наподобяваше спускане в каньон с отвесни стени. Денят беше слънчев, но гигантските сгради потапяха улиците в полумрак и в ранния утринен час студът още не искаше да си отиде. Стигнах до средата на улицата и завих наляво, после надясно, продължавайки по все по-стесняващите се улици, където сградите се сближаваха все повече, а сенките се сгъстяваха. Накрая стигнах до петдесететажна черна сграда с вид по-зловещ и от този на заобикалящите я. Над входа с дребни златни букви пишеше „Блуумфийлд Уайс“.

Бяха ми казали да се кача до четиридесет и петия етаж и да потърся Лойд Харбин, шефа на отдела по продажби на облигации с висок доход. Почаках две минути в приемната, докато дойде да ме вземе. Беше среден на ръст, но с мощна фигура. Раменете му бяха безкрайно широки, а вратът му почти не личеше. Той нахлу в стаята с протегната десница и гласът му избумтя:

— Здравей, Пол, много ми е приятно! Аз съм Лойд Харбин.

Бях готов за стоманеното му ръкостискане. Още в училище научих, че ако забиеш ръка в мястото, където се съединяват палецът и показалецът на съперника, той не може да сграбчи дланта ти с всичка сила, и усвоих тази техника безотказно. Сега това се оказа извънредно ефективно. Харбин беше тип „бивш американски пехотинец“, но все пак за миг го изкарах от равновесие.

Обаче не беше човек, който да се притесни от нахалството на някой млад британец, и само след секунда усмивката му се възвърна.

— Виждал ли си какво представлява борсов салон в Уолстрийт?

Поклатих глава.

— Добре, тогава ела и виж.