Майкъл Ридпат: Борсови игри

Но макар тази армия да изглеждаше обединена от една цел — да се добере до работните си места и да прави пари — всеки носеше своя кръст. Някои дни се врязвах като торпила в тълпата, изгарящ от нетърпение да се добера до бюрото си, за да се нахвърля върху проблема, който не ме бе оставял на мира цяла нощ. А друг път едва влачех крака, блъскан отзад, в стремежа си да отложа, макар и за малко, неизбежния сблъсък с лошата позиция от предния ден. Често просто се оставях на течението да ме носи, с все още неразбуден ум, и задържах надвисналите събития до момента, в който се озовавах седнал на бюрото си с чашка кафе в ръка.

Днес обаче бях над всичко това. Бях направил 400 000 долара за изминалите двайсет и четири часа; и кой можеше да каже колко още щях да направя през следващите? Имах суеверното убеждение, че всяка осъществена сделка ще умножава печалбата ми. Добре осъзнавах, че това няма да продължи дълго. Но щях да му се наслаждавам, докато е възможно. Нищо чудно късметът да ми изневереше. Имаше реални шансове сделките да се обърнат срещу мен. И най-сигурните можеха да бъдат провалени от непредвидени обстоятелства. Компютърът ми можеше да си завъди неоткриваеми вируси. Работата ми наподобяваше наркотик с фази на опиянение и депресия. Дали имаше опасност от пристрастяване? Вероятно.

Работата ми определено беше по-интересна, отколкото в голямата американска банка, където бях постъпил след дипломирането си в Кеймбридж. Бях прекарал шест години в отдела за изучаване кредитоспособността на клиентите 12 12 Кредитоспособност на клиентите (Credit rating) — система за класифициране на клиентите и възможните бъдещи такива съгласно финансовата им мощ и степента на доверие, която един заемодател може да им има. Най-висшият клас е ААА. , занимавайки се с анализ на компаниите, които вземаха заеми от банката. Трябваше да решавам дали компаниите ще са в състояние да върнат парите. Работата беше интересна в интелектуално отношение, но ръководството на банката полагаше всички усилия да я превърне в повече от скучна. Създаваше впечатление за някаква сива фабрика, изпълнена със сиви работници, които имаха седмична норма да анализират определен брой страници. Но въпреки това работата ме устройваше. Ръководството проявяваше извънредно голямо разбиране относно работното ми време. Очевидно считаха, че аз създавам добър имидж на банката. Генералният директор на лондонския филиал беше американец, бивш футболист от колежа и отявлен спортен запалянко. Нямаше нищо против да закъснявам за работа или да подранявам с тръгването. Не бяха стиснати с почивните дни; можех да вземам колкото си искам неплатен отпуск. Целият офис се гордееше с олимпийския си бронзов медалист на осемстотин метра.

Никой от тях не ме разбра, когато се отказах от спорта. Генералният го прие като лична обида. Бил съм в отлична форма, съвсем млад. Нищо не можело да ми попречи да грабна златния медал след четири години. Как съм могъл да го закопая така?

Сивото посивя още повече. Очакваха вече да работя на пълен ден. Еднообразният труд стана още по-непоносим, след като вече нямаше какво да ми служи като отдушник. Изпитвах отчаяна нужда от някакво ново предизвикателство, от противник, когото да победя.

И когато във „Файненшъл Таймс“ зърнах една обява, че се търси младши борсов посредник, съчиних една работна автобиография и я изпратих на адреса. Обявата гласеше, че една малка фирма за управление на фондове, „Де Джонг и Ко“, търси човек с добър опит в работата с кредити, когото да обучат да управлява портфейли 13 13 Портфейл (Portfolio) — набор ценни книжа, притежавани като вложение. . След още две седмици сиво ежедневие получих отговора им. Искаха да се срещнат с мен! Хората, с които се запознах по време на интервютата, ми харесаха. Видяха ми се блестящи и дружелюбни, хора, от които бих могъл да науча много.

Особено бях впечатлен от човека, под чието ръководство щях да работя, Хамилтън Маккензи. Беше слаб, строен шотландец със среден ръст, гонеше четиридесетте. Преждевременно посивялата му коса изглеждаше винаги току-що подстригана, а брадата му беше късо и прилежно оформена. Сините му очи изглеждаха хладни и безучастни до момента, в който ги втренчеше в някого. Тогава сякаш се превръщаха в чифт бургии, които се забиваха дълбоко в мозъка ти, изваждаха всичко наяве и го преценяваха безпогрешно. Хамилтън наистина имаше вид на човек, чийто разум непрестанно щрака, преценява и пресмята. Отначало това малко ме изплаши и ми подейства доста сковаващо. Но той се оказа превъзходен учител. Виждаше нещата ясно и умееше да ги обяснява по същия начин. Често ме караше да се чувствам като идиот, че не съм успял да стигна до неговите заключения, но винаги отделяше време да ми обясни как самият той е стигнал до тях. Критиката му, макар и рязка, винаги беше конструктивна и той беше твърдо решен да ме обучи на всичко, което знаеше за управлението на портфейлите.