Майкъл Ридпат - Борсови игри

Беше на двайсет и пет, дребничка, със светлокестенява коса, вързана на конска опашка. Килограмите й бяха мъничко над нормата, но пък това й придаваше мекота, която привличаше. Широката усмивка никога не слизаше от устните й, а искрящите й светлокафяви очи и за миг не се спираха на едно място.

По образование беше юрист. След две години скука в някаква второстепенна адвокатска кантора й дошло до гуша от правото и постъпила на работа в „Де Джонг и Ко“. Но и тук не успяла да се отскубне напълно, защото прекарала първите години в нашия „заден“ офис, посвещавайки се на юридическата организация на нашите фондове и на съблюдаването на потока от нови предписания и наредби, целящи да уверят обществото, че не се облажаваме дори и с едно пени от парите на клиентите си. Накрая бе успяла да убеди Хамилтън да я вземе като младши борсов посредник. Макар и да създаваше впечатлението, че не върши почти нищо, възприемаше бързо.

Разбираше се добре с всички от фирмата. Дори Джеф Ричардс не можеше да устои на закачките й. Единствено Хамилтън, изглежда, изпитваше противоречиви чувства към нея. За него пълното себеотдаване беше закон.

Хвърлих поглед към брошурата на бюрото. Деби случайно бе улучила точно онова място в нея, където вече окончателно бях изтървал нишката на съжденията на доктор Фойхтвангер. Предната нощ си бях блъскал главата час и половина и накрая вдигнах ръце. Макар че статията нямаше пряко отношение към нашата работа, имах голямо желание да науча колкото е възможно повече за пазара на облигации. Знанията за пазара на облигации, които човек може да усвои от книгите, са крайно ограничени, но въпреки това страшно исках да ги овладея. Колкото и да беше сложна или забъркана статията, щях да изцедя от нея всичко, което знаеха другите борсови посредници и управители на финанси.

Деби се върна с две пластмасови чашки, пълни с гъсто черно кафе. Връчи ми едната, седна на бюрото си и разгърна раздела на „Файненшъл Таймс“ с прегледа на телевизионните програми. До края на деня щеше да изчете и „Файненшъл Таймс“, и „Таймс“, и „Мейл“.

Една от линиите ни замига. Беше Кеш.

— Брей, момчета, вие от „Де Джонг“ наистина сте родени с късмет — започна той. — Вчера ви осигурих най-сладката търговийка, която може да си представи човек. Днес пък ви вадя от калта.

— И каква е тази кал? — полюбопитствах аз, леко разтревожен. Не знаех, че може да сме загазили. Прекарах през ума си най-различни сделки с ценни книжа, за да разбера какво има предвид.

— Имам оферта за вашите „Джипсъм“ — заяви Кеш почти триумфално. — Предлагам цена 80 за всичките ви облигации.

— Задръж малко — казах аз. Не бях наясно какво има предвид. После обаче, преравяйки купчината хартии върху бюрото си, измъкнах необходимия портфейл. В един от нестандартните пакети 18 18 Например такъв, който съдържа по-малко от 100 акции. акции фигурираше „Американска компания «Джипсъм», 9% 1995“. Датата на покупката беше отпреди три години, а цената — 96.

Затиснах слушалката с ръка, облегнах се на стола и извиках:

— Хей, Джеф!

Той вдигна поглед от компютъра си, малко раздразнен, че преча на анализите му.

— Да?

— Знаеш ли нещо за половин милион долара от американската „Джипсъм“? Изглежда, че сме ги закупили преди три години.

Джеф за момент сбърчи чело.

— Да, мисля, че се сещам какво имаш предвид. Не са сред най-добрите позиции на Хамилтън. Мисля, че ги закупи близко до номинала. Тогава компанията беше загазила и за последен път се появиха на борсата на цена шейсет.

— Предлагат ми 80 — казах аз.

— Значи приемаш.

Обмислих го за момент. Щом Кеш така изведнъж предлагаше 80 за облигация, търгувана за 60, значи явно знаеше нещо, което не ми беше известно.

— Има ли нещо, което трябва да знам за „Джипсъм“? — запитах Кеш.

— Нищо, поне доколкото на мен ми е известно. Миналата година Хамилтън се скъса да ми иска добра цена за тази позиция. Е, накрая клекнах. Ще остане доволен, щом разбере.

Това е стара тактика, прилагана от търговците спрямо младите управители на портфейли, когато шефовете им отсъстват. Казваш на младока какво щял да направи шефът му в подобна ситуация и го убеждаваш, че е по-рисковано да не направи дадена сделка с ценни книжа, отколкото да я направи. Аз самият се бях хващал на тази въдица един или два пъти през първите ми месеци. Хамилтън ми беше изнесъл цяла лекция за това как винаги трябва да се осланям на собствената си преценка и никога да не вярвам на другите, които се мъчат да ме убедят за възгледите на шефа ми.