Минах през тях и влязох в борсовия салон на „Де Джонг и Ко“. Той беше много по-малък от салоните на инвестиционните банки или брокерските къщи, търгуващи ценни книжа двадесет и четири часа в денонощието. Като една относително малка инвестиционна институция, „Де Джонг“ нямаше много хора. Макар че фирмата беше с по-големи активи от останалите инвестиционни компании, тя не търгуваше денонощно. Ние купувахме или продавахме облигации само когато имахме ясен поглед върху пазара.
Но въпреки това, дори и в по-спокойните си моменти, салонът излъчваше атмосфера на стаено напрежение, което за мен беше възбуждащо. Тук се решаваше съдбата на два милиарда лири. Постъпваше информация от цял свят — или по телефона, или чрез компютърните мрежи, или по традиционната поща. Тя се анализираше, обсъждаше, разчленяваше и после се сглобяваше. Вземаше се решение да се купят дадени ценни книжа, да се продадат други или просто да не се предприема нищо. В резултат на всяко решение биваха прехвърляни милиони лири. Сполучехме ли в преценката си, клиентите ни добавяха към богатството си десетки или стотици хиляди лири стерлинги. Но сгрешахме ли… отговорността се стоварваше върху нас.
Салонът имаше две външни стени, всъщност прозорци от дебело стъкло. Гледаха на югоизток и на югозапад. От двадесетия етаж погледът на човек се плъзгаше над лондонското Сити към ниските възвишения оттатък Ъпминстър на изток, отвъд източения шпил на „Кристъл Палас“ на юг и кулите на Мидълсекс на запад. Вътрешните стени бяха голи, с изключение на задължителните часовници, показващи часа в Токио, Франкфурт, Лондон и Ню Йорк, и една голяма бяла дъска, покрита с драсканици от син тебешир — сметки за сделка, приключена още преди месеци.
В залата имаше осем бюра, оборудвани с всичко необходимо за движението на парите по целия свят — терминали за връзка с Ройтер и Телерейт, които осигуряваха най-новата информация за цените, новостите и пазарите, персонални компютри за анализ на портфейли и данните за историческите цени, сложна система от телефони с пулт и дузина линии със светлинни индикатори, които мигаха при повикване, дори големи кошчета за отпадъци, които всеки ден поглъщаха купчината пристигнала по пощата хартия, съдържаща изследвания и проучвания.
Едно от бюрата беше по-голямо от другите, сравнително по-малко затрупано с хартия и разположено леко встрани от останалите. В момента беше пусто. Това беше мястото, от което Хамилтън контролираше салона и изработваше следващата си победна стратегия над пазара. Достатъчно близо да не пропуска нищо и достатъчно далеч, за да контролира всичко.
Беше осем и пет и аз бях последният влязъл в залата тази сутрин, тъй като смятах, че ми се полага с пълно право. Залата беше по-пълна и по-оживена, отколкото предния ден. Роб се беше върнал от отпуск, а Гордън от семинара си. И двамата говореха по телефона. Гласът на Роб беше повишен до степен, предвещаваща проблеми. Джеф се беше залепил за компютъра си — предната вечер го бях оставил точно в същото положение.
— Добро утро — казах аз, докато минавах покрай него.
В отговор той само изломоти нещо.
Добрах се до работното си място и завъртях комплекта превключватели, разположени над и под бюрото ми. Машините замъркаха и оживяваха.
— Добро утро, надут самодоволнико. Благодаря ти за почерпката снощи — обади се Деби.
— Как не ти омръзна — казах аз. — Все някога трябва да му провърви малко на човек.
Отворих куфарчето си и хвърлих върху бюрото материалите, които бях преглеждал предната нощ.
— Само не ми казвай, че тия неща наистина ти доставят удоволствие — произнесе Деби и посочи една брошура с фирмения знак на „Блуумфийлд Уайс“. После заобиколи бюрото ми и я вдигна. — „Най-променливото нещо. Или как информацията се разпада с течение на времето“. От Джордж Фойхтвангер, доктор на науките. Това ми звучи като върха на глупостта. — Тя отвори брошурата на страница, покрита с дълги уравнения, всяко едно пояснено с чудовищни изречения. — Е, добре, умнико, я ми кажи какво означава това? — Деби заби пръст в една особено дълга върволица от цифри и гръцки букви.
— Означава: „Добро утро, Пол, да ти донеса ли чашка кафе?“ — казах аз.
— А това означава: „Иди си го налей сам, мързеливо копеле такова“ — каза тя, сочейки следващото уравнение. Захвърли изследването върху бюрото ми и се отправи към автомата за кафе.
Деби ми харесваше. Бяхме колеги само от два месеца, но дори в такъв кратък срок успяхме да се сработим. Тя си мислеше, че съм прекалено отдаден на работата си, а аз — че тя не е достатъчно отдадена на нейната. Но пък умееше да интерпретира незначителните колебания на пазара за облигации в трайна перспектива. Беше страшно забавна и човек просто не можеше да остане сериозен в компанията й.
Читать дальше