Харлан Коубън - Погрешен удар

Тя погледна към него и се усмихна. Несигурна усмивка като на влюбена жена на първата сутрин. Тя затупка топката към него и му я подаде. Майрън я хвана автоматично.

— Трябва да поговорим — каза той.

Бренда кимна и седна до него на пейката. Лицето й беше открито, потно и истинско.

— Баща ти е изчистил банковата си сметка, преди да изчезне — съобщи Майрън.

Лицето й се помрачи. Очите й се отместиха настрани и тя поклати глава.

— Странна работа — каза Бренда.

— Защо? — попита Майрън.

Бренда се протегна към него и взе топката от ръката му. Задържа я здраво, сякаш се страхуваше да не й пораснат крила и да отлети.

— Също като майка ми — каза тя. — Първо изчезнаха дрехите. Сега парите.

— И майка ти ли взе парите? — попита Майрън.

— До последния цент.

Майрън я погледна внимателно. Бренда гледаше топката. Внезапно лицето й му се стори толкова тъжно и уязвимо, че той почувства как нещо в него потреперва. Майрън изчака малко, преди да смени темата.

— Хорас работеше ли, преди да изчезне? — попита той.

Една от съотборничките на Бренда, бяла жена с конска опашка и лунички, я извика и плесна с ръце. Бренда се усмихна и й хвърли топката с елегантно движение. Конската опашка заподскача нагоре-надолу, докато жената дриблираше към коша.

— Работеше като охрана в болницата „Сейнт Барнабас“ — отговори Бренда. — Знаеш ли я?

Майрън кимна. „Сейнт Барнабас“ се намираше в Ливингстън — родния му град.

— Аз също работя там — допълни Бренда. — В клиниката по педиатрия. Нещо като стаж. Помогнах му да започне работа там. Така и разбрах, че е изчезнал. Шефът му ми се обади да ме пита къде е.

— Откога работи Хорас там?

— Не съм сигурна. Четири-пет месеца.

— Как се казва шефът му?

— Калвин Кембъл.

Майрън извади бележника си и записа името.

— Къде ходеше Хорас? — попита той.

— На същите места — отговори Бренда.

— Игрищата?

Тя кимна.

— Да. А и все още съдийстваше на училищните мачове два пъти седмично.

— Някакви близки приятели, които може да са му помогнали?

Бренда поклати глава.

— А роднини?

— Леля ми Мейбъл. Ако въобще съществува човек, на когото той се доверява, това е сестра му Мейбъл.

— Тя наблизо ли живее?

— Да. В Уест Ориндж.

— Може ли да й се обадиш и да й кажеш, че ще се отбия да поговоря с нея?

— Кога?

— Сега — отговори Майрън и погледна часовника си. — Ако побързам, мога да се върна, преди тренировката ти да свърши.

Бренда се изправи.

— В коридора има телефон. Ще й звънна.

Мобилният телефон на Майрън звънна, докато той пътуваше към дома на Мейбъл Едуардс. Обаждаше се Есперанца.

— Търси те Норм Зукерман — съобщи тя.

— Свържи ме.

Чу се припукване.

— Норм? — запита Майрън.

— Майрън, скъпи, как си?

— Чудесно.

— Добре. Научи ли вече нещо?

— Не.

— Добре, добре, чудесно.

Норм се поколеба. Жизнерадостният му тон беше малко пресилен.

— Къде си? — попита той.

— В колата ми.

— Разбирам. Ясно. Добре. Слушай, Майрън, към Бренда ли отиваш?

— Тъкмо си тръгнах от нея.

— И я остави сама?

— Тя е на тренировка. С нея има около двайсетина човека. Нищо няма да й се случи.

— Да, предполагам, че си прав — съгласи се Норм, макар да не звучеше много убедено. — Слушай, Майрън, трябва да поговорим. Кога ще се върнеш в салона?

— Вероятно след около час. За какво става дума, Норм?

— След един час. Тогава ще говорим.

Леля Мейбъл живееше в Уест Ориндж, предградие на Нюарк. Уест Ориндж беше един от онези вечно променящи се квартали, в които процентът на белите семейства непрестанно спадаше. Малцинствата напускаха града и се заселваха в най-близките предградия. Белите пък на свой ред се изнасяха от същите тези предградия и се преместваха още по-далеч от града. Според агентите за недвижими имоти това беше прогрес.

Все пак оградената с дървета улица на леля Мейбъл изглеждаше на милиард светлинни години разстояние от градската дупка, която Хорас считаше за свой дом. Майрън познаваше добре Уест Ориндж. Неговият собствен роден град — Ливингстън — граничеше с него. Но Ливингстън също бе започнал да се променя. Когато Майрън беше още в гимназията, градът беше бял. Изцяло бял. Снежнобял. Толкова бял, че от шестстотинте хлапета от випуска на Майрън само едно беше черно. Не можеше и да се говори за по-бяло от това.

Къщата беше едноетажна. По-превзетите биха я нарекли ранчо. Вътре вероятно имаше три спални, една голяма и една малка баня и обзаведено с билярдна маса мазе. Майрън паркира форда си на алеята.