Харлан Коубън - Погрешен удар

След няколко минути Есперанца спря и се вторачи в него.

— Какво?

— Ти наистина ще се заемеш с това — удиви се тя. — Ще започнеш да търсиш родителите й.

— Баща й е мой стар приятел.

— О, господи! Моля те, поне не казвай „Длъжник съм му“.

— Не е само това. Става дума за добър бизнес.

— Това не е добър бизнес. Прекалено много отсъстваш от офиса. Клиентите искат да говорят с теб лично. Също и спонсорите.

— Имам мобифон.

Есперанца поклати глава.

— Не можем да продължаваме по този начин — каза тя.

— Кой начин?

— Или ще ме направиш партньор, или ще напусна.

— Не ме тормози с това сега. Моля те — изохка Майрън.

— Отново го правиш.

— Кое?

— Отлагаш.

— Не отлагам.

Тя го изгледа сериозно и полужалостиво.

— Знам, че мразиш промените…

— Не мразя промените.

— Но по един или друг начин нещата ще се променят. Трябва да се опиташ да превъзмогнеш проблемите си.

Част от него искаше да изкрещи: „Защо?“. Нещата си бяха съвсем добре така. Нали самият той я беше подтикнал да завърши право. Разбира се, той очакваше промяна след дипломирането й. Постепенно беше започнал да й възлага повече отговорности и задачи. Но партньорство?

Майрън посочи зад себе си.

— Правя ти нов кабинет — каза той.

— Е, и?

— Това не говори ли, че съм обвързан с теб? Не можеш да очакваш от мен да прибързвам. Вървя с бебешки крачки.

— Да, правиш една стъпка и после падаш по задник — каза Есперанца и поклати глава. — Не съм те тормозила с този въпрос, откак бяхме в Мериън.

Състезанията по голф във Филаделфия. Майрън почти беше успял да открие една жертва на отвличане, когато Есперанца го зашемети с настояването си за партньорство. Оттогава той само отлагаше работата.

Тя се изправи.

— Искам да съм партньор. Макар и не пълен. Разбирам това. Но искам равенство — каза тя и отиде до вратата. — Давам ти една седмица.

Майрън не знаеше как да отговори. Есперанца беше най-добрата му приятелка. Обичаше я. Нуждаеше се от нея. Тя беше част от фирмата му. Голяма част. Но нещата не бяха толкова прости.

Есперанца отвори вратата и се облегна на рамката.

— Ще се виждаш ли с Бренда Слотър сега? — попита тя.

Той кимна.

— След няколко минути.

— Ще започна издирването. Обади ми се след няколко часа.

Тя излезе и затвори вратата след себе си. Майрън заобиколи бюрото и вдигна телефона. Набра номера на Уин.

Той вдигна при първото позвъняване.

— Говорете.

— Имаш ли планове за довечера? — попита Майрън.

— Аз ли? Разбира се.

— Типична вечер с унизителен секс?

— Унизителен секс — повтори Уин. — Казах ти да спреш да четеш списанията на Джесика.

— Не можеш ли да отмениш срещата си?

— Мога — отговори Уин. — Но прекрасната дама ще бъде разочарована.

— Поне знаеш ли името й?

— Какво? Ей така наизуст?

Един от строителните работници започна да удря с чук. Майрън сложи ръка върху другото си ухо.

— Може ли да се срещнем в дома ти? Искам да споделя някои неща с теб.

Уин не се поколеба.

— Добре. Горя от нетърпение да чуя мислите ти — отвърна той.

Според Майрън това означаваше „да“.

Отборът на Бренда Слотър — „Нюйоркските делфини“ — тренираше в гимназията „Ингълуд“ в Ню Джърси. Майрън усети пробождане в гърдите, когато влезе в гимнастическия салон. Чу сладкото ехо от дриблиращи баскетболни топки, припомни си аромата на гимназиалния гимнастически салон — тази уханна смес от младост, напрежение и несигурност. Майрън бе играл на много по-важни места, но когато и да влезеше в гимнастически салон, се чувстваше там като спуснат с машина на времето.

Той изкачи стъпалата на дървената платформа с пейки. Както навсякъде другаде, и тук платформата се люлееше при всяка стъпка. Технологията вероятно бе донесла някои новости и улеснения в ежедневния живот, но човек никога не би го разбрал, хвърляйки поглед към училищния гимнастически салон. Кадифени ленти с надписи от различни първенства висяха по стените. В единия ъгъл имаше график на часовете. Електрическият часовник не работеше. Уморен чистач метеше дървения под, движейки метлата като Замбони на хокейния ринг.

Майрън видя Бренда Слотър, която стреляше към коша. Лицето й отразяваше силното удоволствие, което изпитваше от движенията. Топката леко отскачаше от пръстите й. Никога не докосваше ръба на коша, само мрежата се залюляваше леко. Бренда носеше бяла фланелка без ръкави и черни шорти. Потта по кожата й блестеше.