Харлан Коубън - Погрешен удар

Мейбъл Едуардс беше в края на четиридесетте или малко по-млада. Едра жена с пълно лице, къдрава коса и рокля, която приличаше на старо перде. Когато отвори вратата, тя се усмихна широко на Майрън. Усмивката придаде на лицето й нещо почти свято. Полукръгли очила висяха на верижка на огромните й гърди. Дясното й око беше леко подуто, вероятно следа от някакъв удар. Мейбъл държеше някаква плетка в ръката си.

— Мили боже — каза тя. — Майрън Болитар. Влизай.

Майрън я последва вътре. Къщата миришеше с типичната миризма на възрастни хора. Когато си малък, подобна миризма те кара да настръхваш. Когато пораснеш, искаш да я затвориш в бутилка и да я изкараш навън заедно с чаша горещо какао в някой неприятен ден.

— Сложих кафе, Майрън. Ще пиеш ли?

— Да, благодаря.

— Седни ей там. Веднага ще се върна.

Майрън се настани на твърдо канапе с дамаска на цветя. По някаква необяснима за него причина сложи ръце в скута си. Сякаш чакаше учителката си. После се огледа наоколо. На масичката за кафе имаше африкански статуетки от дърво. На полицата на камината стояха семейни снимки. На почти всичките се виждаше млад човек, който му се стори смътно познат. Майрън предположи, че е синът на Мейбъл Едуардс. Снимките представляваха типичния родителски олтар — проследяване на живота на отрочето от бебе до възрастен с помощта на рамкираните образи. Виждаше се бебешка снимка, училищни снимки на фона на изкуствена дъга, едър чернокож младеж, който играеше баскетбол, после същият младеж, издокаран в абитуриентски костюм, снимки от дипломирането му и т.н. Странно защо, подобни фотомонтажи винаги вълнуваха Майрън. Докосваха някаква чувствителна струна у него също като сладникавите реклами на „Холмарк“.

Мейбъл Едуардс се върна във всекидневната с поднос в ръка.

— Виждали сме се веднъж и преди — каза тя.

Майрън кимна и се опита да си припомни. Нещо се въртеше из главата му, но не можеше да го фокусира.

— Ти беше още ученик.

Мейбъл му подаде чаша и чинийка, после побутна подноса със сметаната и захарта към него.

— Хорас ме заведе на един от мачовете ти. Играехте срещу „Шабаз“.

Майрън се сети. Първата година в гимназията. Турнирът по баскетбол на окръг Есекс. „Шабаз“ наричаха за кратко гимназия „Малкълм Х. Шабаз“ в Нюарк. В онова училище нямаше бели. В отбора му участваха момчета с имена като Рахим и Халид. Още тогава училището бе оградено с мрежа с бодлива тел на върха, а надписите по нея гласяха: „Внимавай. Кучета пазачи“.

Кучета пазачи в училищен двор. Помисли си само.

— Да, спомням си — каза Майрън.

Мейбъл се засмя весело. Цялото й тяло се разтресе.

— Най-смешното нещо, което някога съм виждала — каза тя. — Всички онези бледи момчета с ококорени от страх очи. Ти беше единственият, който се чувстваше като у дома си, Майрън.

— Да — потвърди той. — Благодарение на брат ти.

Мейбъл поклати глава.

— Хорас каза, че ти си най-добрият, с когото някога е работил. Смяташе, че нищо не може да ти попречи да станеш велик.

Жената се наклони леко напред.

— Между вас двамата имаше нещо специално, нали? — попита тя.

— Да, госпожо.

— Хорас те обичаше, Майрън. Непрекъснато говореше за теб. Когато влезе в НБА, той беше най-щастливият човек на света. Ти му се беше обадил, нали?

— Да. Веднага щом научих, че са ме приели.

— Спомням си. Той дойде и ми разказа.

Гласът на Мейбъл беше замечтан. Тя замълча за момент и се настани по-удобно.

— Когато те контузиха, Хорас плака. Онзи едър, суров човек пристигна тук, седна, където сега седиш ти, и заплака като дете.

Майрън не проговори.

— Искаш ли да ти кажа и още нещо? — продължи Мейбъл, след като отпи от кафето.

Майрън държеше чашата си, но не можеше да помръдне. Едва успя да кимне.

— Когато миналата година се опита да се върнеш в спорта, Хорас ужасно се разтревожи. Възнамеряваше да ти се обади и да те разубеди.

Майрън запита с дрезгав глас:

— Защо не го направи?

Мейбъл Едуардс му се усмихна меко.

— Кога за последен път си говорил с Хорас?

— Онова обаждане. Веднага след като ме приеха в НБА.

Тя кимна, сякаш това обясняваше всичко.

— Според мен Хорас знаеше, че си наранен — каза тя. — Вероятно е решил, че ти ще му се обадиш, когато си готов за това.

Майрън усети как в очите му напират сълзи. Спомените и съжаленията се опитаха да го завладеят, но той не им позволи. Нямаше време за тях сега. Примигна няколко пъти и поднесе чашата кафе към устните си. След като отпи, попита: