Харлан Коубън - Погрешен удар

Чанс го погледна объркано.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Заведохте ли я на лекар? Дадохте ли й пари?

— Анита беше мъртва — отговори Чанс.

Тишина.

Артър зави пронизително и се отпусна на пода.

— Беше мъртва, когато отидох там, Артър. Кълна се.

Майрън усети как сърцето му се свива. Опита се да говори, но от устата му не излезе и дума. Погледна към Сам, който кимна.

— Трупът й? — успя да промълви Майрън.

— Когато се отървавам от нещо — отговори Сам, — правя го както трябва.

Мъртва. Анита Слотър беше мъртва. Майрън се опита да събере мислите си. През всички тези години Бренда се беше чувствала пренебрегната, без да има причина за това.

— Къде е Бренда? — попита Майрън.

Адреналинът вече спадаше, но Чанс успя да поклати глава.

— Не знам — отговори той.

Майрън погледна към Сам, който сви рамене.

Артър седна, обви коленете си с ръце и сведе глава. После заплака.

— Кракът ми — каза Чанс. — Имам нужда от лекар.

Артър не помръдна.

— Освен това трябва да го убием — добави Чанс през стиснатите си зъби. — Той знае прекалено много, Артър. Знам, че си завладян от мъката си, но не можем да го оставим да унищожи всичко.

Сам кимна.

— Чанс е прав, господин Брадфорд — каза той.

— Артър — обади се и Майрън.

Артър вдигна глава.

— Аз съм единствената надежда на дъщеря ти.

— Не мисля така — каза Сам и насочи оръжието си към Майрън. — Чанс е прав, господин Брадфорд — повтори той. — Прекалено рисковано е. Току-що си признахме, че сме прикрили убийство. Той трябва да умре.

Радиостанцията на Сам внезапно запращя. После през малкия микрофон се чу ясен глас.

— Не бих го направил на твое място.

Уин.

Сам се намръщи към радиостанцията. Завъртя някакво копче и промени честотата. Червените цифри на екрана се смениха. После Сам натисна копчето, за да го чуят неговите хора.

— Някой е пипнал Фостър — съобщи Сам. — Задвижете се и го очистете.

Отговорът беше най-успешната имитация на Скоти от „Стар Трек“.

— Не мога да се справя, капитане. Тя се разпада.

Сам запази спокойствие.

— Колко радиостанции събра, приятел? — запита той.

— Всичките четири. Сега са в специално маркирани пакети.

Сам подсвирна с възхищение.

— Чудесно — каза той. — Значи сме в задънена улица. Да обсъдим въпроса.

— Не.

Това не беше гласът на Уин. Беше на Артър Брадфорд.

— Не — повтори той и стреля два пъти.

И двата куршума улучиха Сам в гърдите. Той се просна на пода, потръпна и застина.

Артър погледна към Майрън.

— Намери дъщеря ми — каза той. — Моля те.

Уин и Майрън се затичаха към ягуара. Уин подкара колата. Майрън не го попита за съдбата на мъжете, които преди бяха собствениците на четирите радиостанции. Въобще не му пукаше за тях.

— Претърсих цялото имение — каза Уин. — Няма я.

Майрън седеше и мислеше. Спомни си как бе заявил на детектив Уикнър, когато стояха на игрището, че няма да спре да се рови в тази история. Спомни си и отговора на Уикнър: „Тогава още хора ще умрат“.

— Прав беше — каза Майрън.

Уин продължи да шофира.

— Не осмислих добре цената. Прекалих с настоятелността си.

Уин отново не проговори.

Когато чу първото звънене, Майрън протегна ръка към мобифона си. После си спомни, че Сам му го беше взел в къщата. Звъненето идваше от телефона на Уин. И той отговори.

— Ало — каза той.

После се вслуша за около минута, без да кима, говори или въобще да издаде някакъв звук. Накрая каза:

— Благодаря.

След това затвори. Намали и отби на банкета. Колата бавно спря. Уин изключи двигателя.

Обърна се към Майрън с мрачен поглед.

За секунда Майрън се обърка. Но само за секунда. После главата му се отпусна настрани и той изстена. Уин кимна. Нещо в сърцето на Майрън се пречупи и отлетя.

Питър Франкъл, шестгодишно хлапе от Седар Гроув, Ню Джърси, беше изчезнало преди осем часа. Обезумели, Пол и Миси Франкъл, родителите на хлапето, се обадиха в полицията. Дворът на семейство Франкъл граничеше с горист район. Ченгетата и съседите сформираха дружинки за издирване. Доведоха и полицейски кучета. Някои от съседите също доведоха кучетата си. Всички искаха да помогнат.

Не им отне много време да намерят Питър. Очевидно момченцето се беше напъхало в бараката на съседите и бе заспало там. Когато се събудило, натиснало вратата, но тя се заклещила и не успяло да излезе. Питър, разбира се, се уплашил, но иначе му нямало нищо. Всички се успокоиха. Пожарникарите надуха сирената си, за да известят на издирващите, че вече могат да се приберат.