Фридрих Незнански - Кутията на Пандора

— Донесох чай и кифла!

Турецки вдигна глава: не беше забелязал кога в килията пак влезе тихо Керим. Жадно пи от калайдисаното канче много силен и много горещ чай, захапа сухата кифла.

— Топи в горещо, после яж, по-хубаво. И си стой. Аз една работа знам. Ти лягай спиш, аз завивки донесох. Нощес ще дойда да буди тебе. Има една работа — многозначително шептеше Керим, докато напъхваше ватата в дюшека и застилаше захабен чаршаф в здравата част на наровете. — Скоро лектрика няма да свети, изключвам в десет, ще дам кибрит на тебе, лежи, нищо не мисли, спи съвсем спокойно.

— Само ми е до спане — измърмори Турецки и се изтегна на влажния чаршаф.

Но вратата още не беше се затворила, когато той вече спеше оловнотежкия сън на уморен от битки войник.

Министър Шахов можа да посети Вероника Славина само със специално разрешение от началничката на Московската криминална милиция Романова. Прекара поне половин час във фоайето, докато се водеха преговорите между главния лекар и «Петровка» 38. Щом видяха в дъното на коридора непознатото лице, дежурните лейтенанти пред стаята като по команда извадиха пистолетите от кобурите. Министърът пак изчака покорно, докато един от караула говори по телефона с Романова. Другият с все така насочено оръжие внимателно претърси букета рози, предназначени за Ника, и подробно опипа Шахов от главата до петите.

— Другари, нашият гост е член на правителството — рече леко задъхан главният лекар, но лейтенантите не обърнаха никакво внимание на думите му.

— Влезте, другарю Шахов — рече накрая единият.

Охраната прибра оръжието, но остана пред отворената врата. Ника седеше до прозореца като отнесена, главата и китките й бяха бинтовани, хлътналите й очи тъмнееха на бледото лице.

При звука на отварящата се врата тя се обърна и сякаш точно него очакваше да види — се хвърли към Шахов, заговори бързо, объркано:

— Моля ви, моля ви… кажете им… Не ме пускат. Кажете им… моля ви. Отвлякоха сина ми… Моля ви, трябва да го търся, ще го намеря… Не мога повече тук… в пълна неизвестност…

Той трябваше да я успокои, шипчетата на розите го бодяха, не знаеше какво да прави с букета, не знаеше какво да прави със собствения си живот, който сега му се стори съвсем безсмислен, всички негови усилия, пък били те и в името на висша цел, бяха празни грижи; и всичко, което имаше в предопределения остатък от живота, се събра в безпомощното, смазано от мъка същество, заради което беше готов да обърне гръб на всички и заедно да търсят момченцето.

Лейтенантите се спогледаха, единият леко пое букета от ръцете на Шахов, донесе буркан вода, вещо подряза стъблата с джобно ножче, огледа доволен свършената работа, излезе от стаята, дръпна и колегата и безшумно затвори вратата.

— Ирина, Романова се обажда, къде се затри твоят благоверен?

— Ами… Нали тръгна за към вас…

— Къде «за към мен»? Три часа го чаках в психиатрията.

В гласа на Ирина трепна тревога:

— Щеше пътьом да се отбие, май беше на «Пятницка», да занесе някакви цигари… Да, точно така, на «Пятницка». Името на човека изглеждаше доста особено, не го запомних, но ще се помъча да си го припомня…

— Сигурно се е запил с приятели. Нали знаеш, мъжете мярка нямат. Веднъж започнат ли… Не се тревожи, още е само пет. Предай му, че вече не ми е чак толкова необходим, чисто и просто исках да разбера защо не е дошъл. Но ако си спомниш името, обади се на «Петровка», най-добре направо на мен. Запиши директния ми телефон, да не въртиш през централата… След двайсет минути съм си в кабинета.

Романова затвори радиотелефона и погледна шофьора.

— Това ли ти е най-бързото?

— Къде по-бързо, другарко полковник. Нали виждате какво е движението.

— Виждам аз какво е движението. Кой както му хрумне, така си кара. Няма ли правилник бе! От години не съм шофирала, не бих и опитала вече за нищо на света! Че преди така ли караха хората!

— Много коли станаха.

— Не ме разсмивай. В Германия знаеш ли какво е! А си карат като по нишка и само по необходимост сменят лентата. Тука гледай, всичко плъпнало като хлебарки, кой накъдето види — ехе! Ето и ти трябва да свиеш вдясно, а си в лявата лента.

— Сега ще пре… такова… ще ги задминем всички тия.

— Това е. Всеки си мисли как да претакова другия! Затова така хубавичко си живеем.

Пак взе телефона.

— Ти ли си, Грязнов? Не знаеш ли къде изчезна Турецки? Няма го нито в службата, нито вкъщи… А случайно да знаеш какво може да прави на «Пятницка»? Имал някакъв познат с особено име… кой е? Добре. Сега идвам…