Фридрих Незнански - Кутията на Пандора

Към скачащото «у» се прибави и сбито «ф», някой беше писал това чудовищно самопризнание на неговата служебна «Оптима»! От яд и гняв срещу тиквениците отсреща беше пропуснал началото и четеше от средата на първа страница, където беше забелязал името на Бабаянц. Сега искаше да погледне пак първа страница, началото, но не знаеше как да го направи, взе да нервничи и затова му се изплъзваше смисълът на написаното.

«… Оплаках се на Шефа на нашето съдружие и спорът ни с Бабаянц се изнесе пред Съда на честта. На Бабаянц за поведението му бе гласувана смъртна присъда. Вместо последна дума му беше позволено да ми се извини, но той отказа. Присъдата беше приведена в изпълнение пред очите ми: жив го наръгаха с ножове, заляха го в слабините с горещ восък. После го заковаха с пирони на стената. Това стана в едно помещение извън града, което при нужда мога да покажа…

Съвестта ми не издържа, уплаших се, че бандата може да постъпи и с мен като с Бабаянц, и в деня на набелязаното убийство на главния прокурор Зимарин взех решение да направя самопризнания пред неговия заместник Амелин. Гореизложените показания са дадени от мен доброволно и без чужд натиск, за верността на което…»

Така завършваше чистосърдечното признание. И Турецки разбра, че няма никакъв смисъл да се връща на първата страница, защото под всички тези кошмарни брътвежи се мъдреше неговия саморъчен подпис.

В Москва няма затвори в общоприетия смисъл на думата. Има три следствени изолатора — СИЗО, — известни с имената, които са им дадени от населението: «Матроска тишина», «Бутирки» и «Красная пресня». В тях са подследствените, тоест онези, които още не са осъдени.

«Бутирки», или «Бутирка», е един от най-старите затвори в столицата, взел името на близката Бутирска застава. Построен е през 1771 година. Тук са лежали Емелян Пугачов, Феликс Дзержински, видни революционери, преследвани от царската власт, врагове на народа, преследвани впоследствие от същите революционери, а по-късно и самите революционери при взаимното им преследване.

По съветско време образцовият някога затвор се е превърнал в тъмница, която гарантира на затворника само едно: че не може да избяга. Отдавна са отишли в небитието единичните легла, единичните килии и прочие елементи на старовремското обслужване. Помещенията десетки години не са подновявани — разбит под, напукани стени, полусрутени тавани. Условията на пребиваване в СИЗО са такива, че мнозина арестанти жадуват час по-скоро да се намерят в «зоната». Подследствените често са принудени да чакат ред за спане. Докато стигне до присъда, човек може и цяла година да остане в изолатора — съдиите са по-туткави от следствените органи. Причините да се бави разглеждането на делата понякога граничат с комичното: например няма кой да препише присъдата на машина… Всичко това се нарича процес на «по-нататъшно хуманизиране» в съответствие с документа за «Минимални изисквания на ООН за отношението към затворниците», който съветското правителство подписа, без да му трепне ръката.

Но най-забележителни на вид вероятно са килиите в бившата вътрешна църква — толкова забележителни, че една от комисиите предписа няколко килии да бъдат закрити за основен ремонт, какъвто от миналия век чака целият затвор. Поради пълно безпаричие обаче затворът вече толкова години не може да осигури що-годе задоволително състояние на въпросните килии.

В една от тях хвърлиха Турецки, след като той, потресен от подлостта на колегите, си задаваше един-единствен въпрос: «Защо забъркахте всичко това, защо?» Освен «чистосърдечното признание», което никога не беше писал, му пуснаха да изслуша запис на негов разговор с Бабаянц, който никога не беше водил. И от това неразбиране защо?! започна да се държи неразумно: помоли да му свалят белезниците уж да запалел цигара за успокояване на нервите, запрати листата в лицето на зам. главния Амелин и уцели с касетофона «специалния» Чуркин по скулата. Те пък взеха да се държат много особено. Вместо да подпишат протокол за хулиганското поведение на заподозрения Турецки, извикаха конвоя да го отведе в килията. Последното, което Турецки видя, преди конвоят да го измъкне в коридора, беше лицето на Чуркин: той се държеше за разбитата скула и се усмихваше.

Не знаеше колко време е минало, откакто се намираше в тази килия, в която потрошените нарове не бяха застлани с чаршафи, от дрипавите дюшеци стърчеше черна вата, в мивката и в клозетната чиния имаше застояла ръждива вода, прозорчето на вратата, през което подаваха храната, беше залостено с желязо, на пода се въргаляше мъртъв плъх. Кръвта нахлу в главата му, блъскаше го в слепоочията и това му пречеше да се съсредоточи, сериозно да се замисли за случилото се. Въпросът «защо?!» продължаваше да разкъсва мозъка му, но той не успяваше да си събере мисълта в нещо конкретно. Едно беше ясно: оттук скоро няма да се измъкне. Огледа помещението, седна на края на един от долните нарове и зачака надзирателя — нали ще трябва да му донесе храна, завивки.