Фридрих Незнански - Кутията на Пандора

Щом отминаха моста, шофьорът свърна рязко вляво към института по психиатрия «Професор Ганушкин», старовремска болница, зидана за векове и състояща се от няколко масивни отделни сгради. Покрай санитарите с бели престилки, покрай болните с цветни халати Романова и нейният помощник-капитан Золотарьов стигнаха до пето отделение. Дежурната сестра беше извикала завеждащ отделението, вече уведомен, че ще ги посети шефката на Московската криминална милиция.

— Приятно ми е — каза докторът, жизнерадостна тапа, и крепко стисна десницата й, — сложете престилките и влезте с мен, пациентът е подготвен, персоналът е уведомен.

— Турецки не е ли тук? — учуди се полковничката и като забеляза недоумяващия поглед на доктора, рече на дежурната сестра, преди да го последва: — Защо питам, като виждам. Турецки е следовател от прокуратурата. Ще дойде всеки момент. Щом се появи, моля, нека дойде незабавно.

Качиха се с асансьора на третия етаж, в специално заградена част, нещо като затвор в болницата. Тук под надзора на горилоподобни санитари бяха задържани хора, които всъщност би трябвало да се намират малко по-нататък, в «Матроска тишина», тоест в следствен изолатор номер едно, но по едни или други причини следствените органи са ги прибрали в психиатрията.

За такива по-особени арестанти, изпращани за експертиза под знака на строга секретност, тук има заделени осем стаи с по едно легло.

Тапата покани посетителите в кабинета си, извади от сейфа папка:

— Вижте историята на заболяването.

— От какво е болен според вас? — попита Романова и се настани удобно зад бюрото.

— Според мен от същото, от което и според вас…

Романова вдигна към него учудени сини очи.

— Да, да. Приемам предварителната диагноза, посочена във вашите съпроводителни документи: симулация. Но той симулира просто талантливо. Бих казал, професионално симулира депресивно-параноидни реакции. Комисията, ако не прояви повишено внимание, може да го изкара душевноболен. Нали разбирате, че в болна страна не може да има стопроцентово здрави хора. При добро желание у всеки от нас може да бъде открито душевно заболяване.

Капитан Золотарьов изкриви недоволно уста — явно не беше съгласен с последното изявление на психиатъра. Хвърли поглед на Романова и реши да вземе участие в разговора:

— Какво излиза? Ако Гончаренко симулира, това ще рече, че той бяга от отговорност. Аз така схващам причините да се прави на луд.

Психиатърът го изгледа иронично, бръкна в джобовете на снежнобялата си престилка и се привдигна на пръсти:

— Младежо, в нашето учреждение не е приета употребата на тази терминология. Но ако ви интересуват причините…

Романова го възпря с жест, вдигна очи към капитана:

— Не се обаждай, Золотарьов… Та как щяхте да обясните причините за симулацията? Капитанът сигурно е прав, най-обикновена симулация, оплел конците, а сега не му стиска да отговаря.

— Вижте, другарко полковник, случаят не е толкова прост, но не като диагностика, а като психология. Той изпитва постоянен и неспирен страх — страхува се за живота си. Практически почти не яде, пие вода само от чешмата, дъвче сухи бисквити. Подскача от всяко отваряне на вратата, от всяко изскърцване на автомобилни спирачки, спи на запалена лампа и какво ли още не.

— Но той има лична охрана, нали нарочно пратих човек…

— Извинявайте, но тази «лична охрана» е да го пази като престъпник, какъвто според вашата документация е Гончаренко, а не да бди за живота му. И още едно наблюдение, мое собствено: тъкмо охраната най-много го тревожи.

— Как да ви разбирам?

— Когато отварям вратата на неговата стая, той се опитва да види кой е този човек в коридора. Вижда ботушите и част от униформения панталон, но не знае кой е, а иска да го знае на всяка цена. Обаче според заболяването си не трябва да е адекватен и да проявява интерес към заобикалящия го свят. Имайте предвид, той е зле физически, кръвното му е много високо, страда от сърдечна аритмия. Всичко това е последица от голямото психическо пренатоварване, резултат от това, че трябва да крие страха си. Обещайте му защита за него самия, за семейството му, най-добре вие се срещнете, говорете с него насаме, другарко Романова. Само да ви предупредя, че прекарването няма да е измежду най-приятните, той си е избрал начин на поведение: с изискано вдигнат лакът си бърка, с извинение, в носа, ченето му виси, езикът му оплезен. И… още веднъж ви моля за извинение, изваденото от носа подрежда по перваза на прозореца.